Кора побягна по пътеката и целият свят се втурна насреща й.
— Бенджи!
Тичаха един към друг като партньори в съботен танц, сблъскаха се, прегърнаха се и затанцуваха, заговориха един през друг.
— Бенджи!
Погледна бързо зад ухото му.
Да, жълтият молив си беше там.
— Бенджи, добре дошъл!
— Хей, госпожо! — Той я отдели от себе си. — Госпожо, та вие плачете.
— Ето го племенника ми — каза Кора.
Том погледна навъсено над лъжицата и царевичната каша.
— Страшно се радвам — усмихна се Бенджи.
Кора го държеше здраво за ръката, за да не изчезне някъде. Прималя й, искаше й се едновременно да седи, да стои, да тича, но вместо това само сърцето й заби по-бързо и се смееше за щяло и нещяло. Само за миг далечните страни се приближиха; тук бе високото момче, осветяващо стаята като факел от борово дърво. Момчето, видяло градове и морета и много други места, когато родителите му се бяха радвали на по-добър живот.
— Бенджи, сега ще донеса грах, царевица, бекон, каша, супа и боб за закуска.
— Задръж! — каза Том.
— Млъквай, Том, станал е кожа и кости от това ходене. — Тя се обърна към момчето. — Бенджи, разкажи за себе си. Наистина ли ходиш на училище?
Бенджи изрита обувките си. С бос крак изписа нещо в пепелта от огнището.
Том се намръщи.
— Какво пише?
— Пише к, о, р и а — каза Бенджи. — Кора.
— Моето име, Том, виждаш ли! Бенджи, момчето ми, колко е хубаво, че наистина можеш да пишеш! Преди много време имахме един братовчед, дето разправяше, че може да чете отгоре надолу и отзад напред. Угаждахме му, той пишеше писма, но така и не получавахме отговори. После се оказа, че бил толкова грамотен, колкото писмата му да остават без получател. Боже, Том такъв пердах му хвърли с едно дърво от оградата, че му стопи сланинките, дето беше натрупал за два месеца.
Разсмяха се неспокойно.
— Пиша добре — сериозно каза момчето.
— Точно това ни трябва. Яж — каза тя и му побутна парче ягодов пай.
Към десет и половина, когато слънцето се бе издигнало още в небето, Том си нахлупи шапката и изтрополи навън от къщурката. Беше му писнало да гледа как Бенджи поглъща купища ядене.
— Излизам — гневно рече той. — И, бога ми, ще изсека половината гора!
Никой не го чу. Кора седеше като омагьосана, затаила дъх. Гледаше молива зад покритото с мъх като на праскова ухо на Бенджи. Видя как го взема небрежно, лениво, безразлично. О, не тъй небрежно, Бенджи. Дръж го като яйце на червеношийка. Искаше да пипне молива — не беше докосвала молив от години, тъй като от това започваше да се чувства глупава, после се ядосваше и накрая се натъжаваше. Ръката й трепна в скута й.
— Имате ли хартия? — попита Бенджи.
— Господи, изобщо не се сетих — изплака тя и стените на стаята като че ли притъмняха. — И какво ще правим сега?
— Е, аз случайно нося. — Той извади бележник от малката си чанта. — Значи искате да напишете писмо на някого?
Тя се ухили.
— Искам да напиша на… на…
Усмивката й изчезна. Огледа се, сякаш да намери някой в далечината. Погледна към огрените от утринното слънце планини. Чу как морските вълни се разбиват в жълти брегове на хиляда мили оттук. Над долината прелитаха птици, връщащи се на север към множество градове, напълно безразлични към онова, което й бе нужно в този момент.
— Бенджи, никога не съм се замисляла за това. Не познавам никого в света навън. Никого освен леля ми. Но напиша ли й, това само ще я накара да се почувства зле, защото ще трябва да търси някой, който да й го прочете. Много е горда и докачлива. Ще има да се нервира десет години, като гледа писмото на лавицата над камината. Не, никакво писмо няма да й пиша. — Погледът на Кора се откъсна от планините и невидимия океан. — На кого тогава? Къде? На когото и да е. Просто искам да получа малко писма.
— Чакайте малко. — Бенджи измъкна от джоба на палтото си евтино списание. Имаше червена корица с разсъблечена дама, бягаща с писъци от някакво зелено чудовище. — Тук има какви ли не адреси.
Заедно разлистиха страниците.
— Това какво е? — Кора почука с пръст една реклама.
— „Това е вашата безплатна схема Пауър Плюс. Изпратете името и адреса си на Отдел М-3 за безплатна здравна карта!“ — прочете Бенджи.
— А това?
— „Детективи за тайни разследвания. Подробният списък на услугите е безплатен. Адрес: Детективска школа…“
— Всичко е безплатно. Е, Бенджи. — Тя погледна молива в ръката му. Той подръпна стола към масата. Тя го гледаше как върти молива в пръстите си, за да го нагласи по-удобно. Как леко прехапва език. Как присвива очи. Кора затаи дъх. Наведе се напред. Присви очи и прехапа леко език.