И ето, ето че той вдигна молива, близна го и го спусна върху листа.
Ето, помисли си Кора.
Първите думи. Оформиха се бавно върху чудната хартия.
Скъпа компания Пауър Плюс
Господа, [написа той].
Утрото се отнесе с вятъра, отплува в потока, отлетя с няколко гарвана и слънцето започна да напича покрива на къщурката. Кора не се обърна, когато чу шума откъм ослепителния правоъгълник на вратата. Том бе там, но същевременно го нямаше; съществуваха единствено освен купчината изписани листа шепотът на молива и изящният краснопис на Бенджи. Кора движеше глава с всяко о, с всяко л, с всеки миниатюрен рид на т; всяка мъничка точка се отбелязваше с клъвване като на птиче; всяка хоризонтална линийка на н караше езика й да пробягва по горната й устна.
— Обед е и съм гладен! — каза Том почти зад нея.
Но Кора се бе превърнала в статуя, вперила поглед в молива, както човек гледа в захлас как охлюв оставя следа върху плосък камък рано сутрин.
— Обед е! — отново викна Том.
Ошашавена, Кора се обърна към него.
— Как така, та само преди минута писахме на онази Филаделфийска нумизматична компания, нали тъй, Бенджи? — Усмихна се прекалено ослепително за петдесет и петте си години. — Том, защо не сковеш пощенската кутия, докато чакаш манджата? И би ли я направил по-голяма от кутията на госпожа Брабъм, моля?
— Ще закова една кутия от обувки.
— Том Гибс. — Изправи се любезно. Усмивката й казваше: по-добре бягай, по-добре действай! — Искам голяма хубава пощенска кутия. Цялата бяла, за да може Бенджи да напише имената ни с черни букви. Няма да допусна да получа първото си писмо в кутия от обувки.
Така и стана.
Бенджи старателно написа ГОСПОЖА КОРА ГИБС върху готовата кутия, а Том сумтеше зад гърба му.
— Какво пише?
— „Господин Том Гибс“ — спокойно отвърна Бенджи, докато дооформяше буквите.
Том остана да примигва мълчаливо около минута, след което каза:
— Все още съм гладен. Някой да запали огъня.
Нямаха марки. Кора пребледня като платно. Том бе накаран да впрегне коня, да иде до Грийн Форк и да купи няколко червени, една зелена и десет розови, върху които бяха изрисувани достолепни господа. Кора обаче отиде с него, за да е сигурна, че Том няма да захвърли първите писма в потока. На връщане първото нещо, което направи, бе да надникне с грейнало лице в новата пощенска кутия.
— Да не си полудяла? — обади се Том.
— Нищо не пречи да погледна.
През този следобед на шест пъти ходи до кутията. На седмия отвътре падна парче дърво. Том стоеше на прага и се смееше, и се пляскаше по коленете. Кора също се разсмя и го подгони из къщата.
После застана до прозореца, загледана към пощенската кутия точно срещу тази на госпожа Брабъм. Преди десет години Госпожа Вдовицата бе тикнала кутията си точно под носа на Кора, макар нищо да не й пречеше да я монтира по-близо до собствената си къщичка. Това обаче й даваше повод да се спуска по пътеката като цветенце по река, да отваря широко кутията с много кашляне и шумолене и от време на време да се озърта да види дали Кора я гледа. Кора винаги гледаше. Когато я хващаха, се преструваше, че полива цветята с празна лейка или бере гъби в неподходящ сезон.
На следващата сутрин Кора стана преди слънцето да е затоплило ягодите или вятърът да е размърдал боровете.
Когато се върна от кутията, Бенджи вече седеше в походното си легло.
— Много е рано — каза той. — Пощальонът още не е минавал с колата.
— С колата ли?
— На такива разстояния пътуват с коли.
— О! — Кора се отпусна на един стол.
— Лошо ли ви е, лельо Кора?
— Не, не. — Тя примигна. — Просто не мога да си спомня да съм виждала пощенска кола да се мярка насам през последните двайсет години. Чак сега си давам сметка. И за цялото време не съм виждала нито един пощальон.
— Може да минава, когато не сте наоколо.
— Ставам с мъглата и лягам с кокошките. Е, никога не съм се и замисляла, но… — Тя погледна през прозореца към дома на госпожа Брабъм. — Бенджи, имам едно подозрение.
Излезе от къщурката и следвана плътно от Бенджи, закрачи по пътеката право към кутията на госпожа Брабъм. Полетата и хълмовете се бяха смълчали. Ранният час направо те караше да шепнеш.
— Не нарушавайте закона, лельо Кора!
— Ш-ш-ш! Ето. — Пъхна ръка в кутията, сякаш бъркаше в къртичина. — Ето още.
И бутна няколко писма в ръцете му.
— Ама те вече са отворени! Вие ли ги отворихте, лельо Кора?