— Дете, та аз никога не съм ги докосвала. — Тя го погледна шокирана. — За първи път в живота си позволявам на сянката ми да докосне тази кутия.
Бенджи заразглежда писмата, наклонил глава на една страна.
— Лельо Кора, та тези писма са били пуснати преди десет години!
— Какво?! — Кора посегна към тях.
— Лельо Кора, онази дама получава една и съща поща от години. При това писмата дори не са адресирани до госпожа Брабъм, а до някаква жена на име Ортега в Грийн Форк.
— Ортега, мексиканката от бакалията! Всичките тези години — прошепна Кора, взираше се в измачканите пликове в ръцете си. — Всичките тези години…
Загледаха се към къщата на госпожа Брабъм, все още спяща в прохладното тихо утро.
— Ах, тази лукава жена! Преструвала се е с писмата само за да ме накара да се чувствам нищожество. Как само се надуваше, като разнасяше пликовете!
Вратата на госпожа Брабъм се отвори.
— Лельо Кора, пъхнете ги обратно!
Кора за нула време хлопна вратичката на кутията.
Госпожа Брабъм се понесе по пътеката, като спираше тук-там, за да се наслади на някое цвете.
— Добро утро — сладко рече тя.
— Госпожо Брабъм, това е племенникът ми Бенджи.
— Колко мило. — Госпожа Брабъм завъртя тялото си и брашненобялата й ръка почука кутията, сякаш да освободи евентуално закачилите се за нещо писма, отвори вратичката и извади пощата, като прикриваше действията си с гръб. Помота се още малко, после рязко се обърна и намигна. — Прекрасно! Вижте само, писмо от скъпия чичо Джордж!
— Да, наистина прекрасно! — каза Кора.
Последваха дълги, изпълнени с очакване летни дни. Оранжеви и сини пеперуди пърхаха във въздуха, цветята около къщурката кимаха, а твърдият, постоянен звук от молива на Бенджи се чуваше по цели следобеди. Устата на момчето винаги бе пълна с нещо, а Том редовно се прибираше навъсен, само за да открие, че яденето или е закъсняло, или изстинало, или и двете, или пък изобщо го няма.
Бенджи държеше молива с деликатните си тънки пръсти и грижовно изписваше всяка гласна и съгласна, а Кора не се откъсваше от него, изговаряше думи, въртеше ги на езика си и потръпваше от наслада, когато гледаше как се появяват върху хартията. Но не се учеше да пише.
— Толкова е приятно да те гледам как пишеш, Бенджи. Утре ще започна да се уча. А сега да продължим със следващото писмо!
Прехвърлиха всякакви реклами за средства против астма, бандажи и магия, станаха розенкройцери или поне кандидатстваха за безплатна Запечатана книга с цялото отдавна забравено Познание и Тайни от скрити древни храмове и светилища. Освен това поръчаха безплатни пакетчета семена на Гигантски слънчоглед и нещо за КИСЕЛИНИ В СТОМАХА. Бяха стигнали до страница 127 на списание Криминално тримесечие, когато една слънчева сутрин…
— Чуй! — внезапно рече Кора.
Заслушаха се.
— Кола — каза Бенджи.
Нагоре по сините хълмове, през високите зелени борове, по черния път, миля след миля приближаваше шум от двигател — все по-близо и по-близо, докато не се превърна в рев на завоя. Кора се втурна навън и докато тичаше, успя да види, да чуе и да усети много неща. Първо, с крайчеца на окото си видя госпожа Брабъм да се спуска по пътя от другата страна. Тя замръзна при вида на яркозелената кола, носеща се с пълна скорост; сребърният клаксон изсвири и старецът зад волана подаде глава навън точно пред Кора.
— Госпожа Гибс?
— Да! — извика тя.
— Пощата ви, госпожо — каза той и й подаде пакет пликове.
Тя протегна ръка, но си спомни нещо и се отдръпна.
— О, моля ви, ще бъдете ли така добър да ги сложите… в пощенската ми кутия?
Старецът присви очи към нея, после към кутията, после пак към нея и се разсмя.
— Разбира се — каза и направи както се полагаше.
Госпожа Брабъм стоеше като закована, с широко отворени очи.
— Има ли поща за госпожа Брабъм? — попита Кора.
— Това е всичко. — И колата се отдалечи сред облаци прах.
Госпожа Брабъм стоеше със скръстени ръце. После, без да проверява кутията си, се обърна и забърза обратно по пътеката.
Кора обиколи два пъти пощенската кутия, без да я докосва.
— Бенджи, получих писма!
Внимателно бръкна вътре, извади ги и ги завъртя в ръце. После ги пъхна в ръцете му.
— Прочети ми ги. Моето име ли е изписано?
— Да. — Той отвори първото писмо с нужното внимание и го зачете на глас в лятното утро. — „Скъпа госпожо Гибс…“
Спря, за да й позволи да се наслади на момента; тя стоеше с полузатворени очи и устните й мърдаха, повтаряйки думите. Той ги повтори, този път по-изразително, след което продължи:
— „Приложено Ви изпращаме нашата безплатна диплянка на Междуконтинентални задочни училища, описваща с всички подробности как можете да запишете задочния курс по санитарна техника…“