— Бенджи, Бенджи, толкова съм щастлива! Прочети го отново!
— „Скъпа госпожо Гибс…“ — зачете той.
След това кутията не оставаше празна. Светът се заблъска в нея; стана тясно от всички места, които никога не бе посещавала и за които дори не бе чувала. Имаше пътнически разписания, готварски рецепти и дори писмо от възрастен джентълмен, мечтаещ за дама „…около петдесетте, с добра душа, със средства, с цел брак“. В отговор Бенджи написа:
Вече съм омъжена, но все пак благодаря за проявеното внимание.
И писмата продължаваха да пристигат оттатък хълмовете — нумизматични каталози, булевардни романи, справочници по нумерология, рецепти за артрит, мостри на препарати против бълхи… Светът изпълваше пощенската й кутия и ето че вече не бе сама и откъсната от хората. Ако някой й напишеше за Разгаданите тайни на маите, със сигурност още следващата седмица щеше да получи три писма от Кора, превръщайки формалната кореспонденция в топло приятелство. Веднъж, след един особено тежък ден на писане, Бенджи бе принуден да кисне ръката си в английска сол.
Към края на третата седмица госпожа Брабъм вече не слизаше при пощенската си кутия. Дори не излизаше от къщичката си да подиша въздух, защото Кора все беше долу на пътя, надничаше и се усмихваше на пощальона.
Лятото свърши някак много бързо — или поне онази негова част, която имаше значение — посещението на Бенджи. Ето я червената му кърпа на масата, в която са увити сандвичи с лук и мента, за да прогони миризмата; ето че на пода проблясват току-що лъснатите му обувки. А ето го и Бенджи на стола заедно със своя молив — някога дълъг и жълт, а сега съвсем къс и изяден. Кора докосна брадичката му, вдигна главата му и се загледа в него, сякаш разглеждаше тиква от някакъв нов сорт.
— Бенджи, дължа ти извинение. Май през цялото време нито веднъж не погледнах лицето ти. Струва ми се, че познавам всяка брадавица на ръката ти, всеки нокът, всяка пъпка и луничка, но мога да видя лицето ти в тълпата и да не го позная.
— То лицето ми и без това не е за гледане — срамежливо отвърна Бенджи.
— А ръката ти ще я позная сред милион други — продължи Кора. — Дори на тъмно да се ръкувам с хиляда души, няма начин да не позная — ето, това е Бенджи.
Усмихна се кротко и отиде до отворената врата.
— Все си мисля… — рече тя, загледана към съседната къщичка. — Не съм виждала госпожа Брабъм от седмици. Сега все си стои вкъщи. Чувствам се виновна. Много се възгордях. Съгреших повече, отколкото тя към мен. Направо измъкнах опората изпод краката й. Това бе лоша и злобна постъпка и сега ме е срам.
Отново се обърна към притихналата затворена къщичка нагоре по склона.
— Бенджи, ще ми направиш ли една последна услуга?
— Да, госпожо.
— Напиши писмо от името на госпожа Брабъм.
— Госпожо?
— Да, напиши на някоя от онези компании за безплатен каталог, мостра, каквото и да било. И го подпиши от името на госпожа Брабъм.
— Добре — каза Бенджи.
— Така след седмица или месец пощальонът ще мине и ще свирне, а аз ще го помоля специално да отиде до вратата й и да й даде пощата. И специално ще се погрижа да съм на двора, за да види, че я гледам. И ще й помахам с моите писма, а тя ще ми помаха със своите и ще се усмихнем една на друга.
— Да, госпожо — каза Бенджи.
Написа три писма, внимателно залепи пликовете и ги прибра в джоба си.
— Ще ги пусна, когато стигна в Сейнт Луис.
— Беше чудесно лято — каза тя.
— И още как.
— Само дето така и не се научих да пиша. Все бях залисана с писмата, карах те да пишеш по нощите и бяхме така заети да пращаме заявки и да получаваме мостри, че не оставаше време за учене. А това означава…
Той знаеше какво означава. Поклати глава. Двамата спряха на прага на къщичката.
— Благодаря — каза тя. — За всичко.
И той побягна. Изтича до оградата на ливадата, прескочи я с лекота и когато го видя за последен път, продължаваше да тича и да размахва специалните писма към огромния свят нейде отвъд хълмовете.
Писмата продължаваха да пристигат около шест месеца след като Бенджи си замина. Малката зелена кола на пощальона минаваше редовно и в мразовития въздух се чуваше сутрешен поздрав или свирката на клаксона, а в кутията се появяваха два-три розови или сини плика.
Настъпи и специалният ден, когато госпожа Брабъм получи първото си истинско писмо.
След това писмата започнаха да пристигат през седмица, после веднъж месечно, а накрая и пощальонът престана да идва и шумът от колата му вече не се чуваше по самотния планински път. В пощенската кутия се засели паяк, а след това — врабче.