— Как още може да се разбира „не е редно“? Може и трябва да се разбира, че „не е редно“ е нещо вредно…
Кандид си дояде, тропна празното гърне пред стареца и излезе. През нощта домът бе здравата обрасъл и в гъстите ластари наоколо се виждаше само пътечката, прокарана от стареца, и мястото пред прага, където е седял и неспокойно е чакал да се събудят. Улицата е вече разчистена, зеленият пълзящ филиз с дебелина колкото ръка, промъкнал се вчера от плетеницата клони над селото и пуснал корени пред комшийската къща, е вече подрязан, намазан с квасец, потъмнял и вече вкиснал: мирише апетитно, остро и съседските деца са го начоголили, късат меката му сърцевина и пълнят устите си със сочни налети топчици. Когато мина Кандид, най-голямото гъгниво крясна с пълна уста: „Мълчан е мъртвак!“ Но никой не го подкрепи — другите бяха заети. На улицата, оранжева и червена от високата трева, в която къщите се губеха, улица сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, промъкнало се през покрова на гората, нямаше никой. От полето долиташе нестроен скучен хор: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“, а гората отвръщаше с ехо. А може да не беше ехо. Може да бяха мъртваците.
Хромавия, разбира се, си беше у дома и си разтриваше крака.
— Седни — рече той приветливо. — Ей тук, на меката трева, е постелята за гости. Разправят, щял си да тръгваш.
Пак, помисли Кандид, пак всичко отначало!
— Какво, заболя ли те? — попита той и седна.
— Кракът ли? Ами, не, приятно е. Милваш го и ти става драго. А кога тръгваш?
— Както се договорихме с теб. Вдругиден, ако беше дошъл с мен. А сега ще ми се наложи да подиря друг човек, който да познава гората. Ти, както виждам, не щеш да тръгнеш.
Хромавия изпъна крак и вразумяващо подхвана:
— Като излезеш оттук, завий наляво и върви чак до полето. По полето — покрай двата камъка, и веднага ще видиш пътя, той не е залинял, защото има морени. Пътьом ще подминеш две села, едното пусто, мухлясало, гъба го нападна, тъй че е безлюдно, а в другото живеят чудаците, през тях два пъти мина синята трева, оттогава боледуват и не бива да ги заговаряш, и без туй нищо не проумяват, паметта им се е отплеснала. А след това чудаково село откъм дясната ти ръка се пада твоята Глинеста поляна. И никакви водачи не ти трябват, сам спокойно ще стигнеш, без да се изпотиш даже.
— До Глинестата поляна ще стигнем — съгласи се Кандид. — Ама нататък как?
— Къде нататък?
— През блатото, където по-рано е имало езера. Помниш ли, че ми разказа за каменистия път?
— За кой път? До Глинестата поляна? Ами че нали ти втълпявам: завиваш вляво, вървиш до полето, до двата камъка…
Кандид го изслуша и рече:
— Пътеката до Глинестата поляна вече я знам. Ще стигнем. Но на мен ми трябва нататък, знаеш. Трябва ми да стигна до Града, а ти обеща да ми покажеш пътя.
Хромавия съчувствено поклати глава:
— До Града — а? Такъв ти бил меракът, значи. Помня, помня. Тъй до града, Мълчане, се не стига. До Глинестата поляна например е лесно: покрай двата камъка, през мухлясалото село, през селото на чудаците, а там откъм дясната ти ръка се пада Глинестата поляна. Или да речем — до Тръстикино. То пък е от мен надясно, през рядкото на гората, край Житното мочурище, а после все подир слънцето. Накъдето слънцето, натам и ти. Три дни път, но щом толкова настояваш — да тръгваме. На времето там вадеха гърнета, докато не си разсадихме свои. Тръстикино го знам добре, да беше казал, че до Тръстикино! Няма защо да се чака до вдругиден, утре рано тръгваме, и храна няма да вземем, нали там е Житното мочурище… Ти, Мълчане, си много скъп на приказки — тъкмо те заслуша човек, а ти вече си затворил уста. А в Тръстикино ще идем, утре заран тръгваме…
Кандид го изслуша и рече:
— Разбираш ли, Хромави, не ми трябва Тръстикино. Тръстикино на мен не ми трябва. Нямам работа аз в Тръстикино. — Хромавия внимателно слушаше и кимаше. — Трябва да стигна Града — продължи Кандид. — Отдавна говорим за това с теб. Вчера ти рекох, че съм за Града, Преди седмица ти говорих, че съм за Града. Ти каза, че знаеш пътя до Града. Вчера го рече. И онзи ден рече, че знаеш пътя до Града. Не до Тръстикино, а до Града. Не ми трябва Тръстикино. („Само да не сбъркам — помисли той. — Може през цялото време да бъркам. Не Тръстикино, а Града. Града, а не Тръстикино.“) Града, а не Тръстикино — повтори той на глас. — Разбираш ли? Разкажи ми за пътя до Града. Не до Тръстикино, а до Града. А още по-добре е да идем до Града заедно. Не до Тръстикино да идем заедно, а до Града да идем заедно.
Замълча. Хромавия отново захвана да опипва болното си коляно.
— Сигурно на теб, Мълчане, са ти повредили нещо вътре, когато са ти рязали главата. Като на моя крак. Отначало беше крак като крак, най-обикновен, а след това си вървях една нощ през Мравчево, носех мравешката самка, този крак хлътна в един мравуняк и сега е крив. Защо е крив, никой не знае, а ходи лошо. Но до Мравчево ще стигне. И аз ще ида, и теб ще заведа. Само не разбирам защо трябва да си вземам храна за път, Мравчево е на хвърлей оттук. — Погледна Кандид, смути се и зяпна. — Значи не си за Мравчево — каза. — Тогава за къде? Ти си за Тръстикино. Ама аз не мога до Тръстикино, няма да стигна. Виждаш, кракът ми е крив. Слушай, Мълчане, а защо не искаш в Мравчево? Дай да идем в Мравчево, а? Отдавна не съм ходил там, може тях, мравчевците, вече да ги няма. Ще потърсим мравуняци, а?