„Сега ще ме отплесне“ — помисли Кандид, наклони се настрани и придърпа гърнето.
— Хубаво ти е гърнето — каза. — Не помня къде за последен път съм виждал такива хубави гърнета… Та ще ме изпроводиш ли до Града? Казваше, че никой освен теб не знае пътя до Града. Да идем до Града, а, Хромави? Как мислиш, ще стигнем ли до Града?
— Ами да! Ще стигнем! До Града ли? Разбира се, ще идем. А такива гърнета си виждал, знам къде. Чудаците имат такива гърнета. Те, разбираш ли, не си ги отглеждат, от глина си ги правят, близо им е Глинестата поляна, нали ти казвах: от мен веднага вляво и покрай двата камъка до плесенясалото село. В плесенясалото село вече никой не живее, не си струва да ходим. Тъй де, като че ли не сме виждали мухъл! Когато кракът ми беше здрав, никога не ходех в това плесенясало село, зная само, че на две дерета от него живеят чудаците. Да. Можем да тръгнем и утре… Да… Слушай, Мълчане, хайде да не ходим там. Не го обичам аз този мухъл. Разбираш ли, в нашата гора гъбите са едно, можеш да ги ядеш, вкусни са. А в онуй село гъбите са някакви зелени и миризмата им е лоша. Защо точно там? И мухъл ще ни довлечеш. Дай по-добре да идем в Града. По-приятно е. Само че не става утре, с храна трябва да се запасим, да разпитаме за пътя. Или ти знаеш пътя? Ако знаеш, да не разпитваме, че и без това не се сещам кого точно. Защо ли не разпитам старейшината, а?
— Нима ти самият нищо не знаеш за пътя до Града? — попита Кандид. — Знаеш много за този път. Даже веднъж почти си стигнал до Града, но си се изплашил от мъртваците, изплашил си се, че сам няма да ги отблъснеш…
— От мъртваците не съм се страхувал и не се страхувам — възрази Хромавия. — Ще ти кажа от какво се страхувам. Как ще вървим с теб — ето от какво се страхувам. Тъй ли ще мълчиш през цялото време? Аз не мога. И ето от какво още се страхувам… Не се сърди, Мълчане, кажи ми, а ако не искаш с пълно гърло, кажи го шепнешком, или даже само кимни, а ако не искаш и да кимнеш, дясното ти око е на сянка, ти само го притвори, никой няма да види, само аз. А въпросът ми е такъв: абе, ти все пак не си ли мъничко мъртвак? Защото мъртваци не мога да търпя, тръпки ме побиват, не мога и не мога…
— Не, Хромави, не съм мъртвак — отговори Кандид. — Самият аз не мога да ги понасям. А ако се страхуваш, че ще мълча, няма да сме двамата, вече ти казах. Пестника ще дойде с нас и Опашкаря, и още двама от Колибите.
— С Пестника не тръгвам! — решително рече Хромавия. — Пестника взе дъщеря ми и не я опази. Откраднаха я от него. Не ме е яд, че той я взе, яд ме е, че не я опази. Отивал с нея към Колибите, настигнали ги крадци и отмъкнали дъщерята, а той им я дал. Колко ли не я търсих после с твоята Нава — не я намерих. Не, Мълчане, с крадците шега не бива. Ако тръгнем с теб към Града, от крадците мира няма да имаме. Ако работата е за Тръстикино, там може да се ходи без никакви колебания. Утре тръгваме.
— Вдругиден — каза Кандид. — Тръгваме ти, аз, Пестника, Опашкаря и още двама от Колибите. Тъй ще идем до Града.
— Шестима ще идем — уверено добави Хромавия. — Сам не бих тръгнал, разбира се, а шестима може. Шестима ние до Дяволските ридове ще идем, само дето не знам пътя. Да вземем да идем до Дяволските ридове, а? Далечко е, но шестима ще идем. Или не са ти притрябвали Дяволските ридове? Слушай, Мълчане, хайде да се доберем до Града, пък там ще видим. Само повечко храница да си вземем.
— Добре — отвърна Кандид и стана. — Значи вдругиден тръгваме за Града. Утре ще прескоча до Колибите, после ще намина да те подсетя още веднъж.
— Намини — съгласи се Хромавия. — Аз самият щях да дойда, но кракът ме боли, нямам сили. А ти намини. Ще побъбрим. Знам, повечето не искат да говорят с теб, трудно се говори с теб, Мълчане, но аз не съм такъв. Вече свикнах, даже ми харесва. А ти намини, и Нава доведи, добра ти е тя, твоята Нава, само дето деца няма, но ще има, млада ти е още…
На улицата Кандид отново избърса с длани потта от тялото си. Наблизо някой се изхили и закашля. Кандид се обърна. От тревата се надигна старецът, закани му се с пръст и каза: