— За Града, значи, си се натъкмил. Интересно сте я захванали, само че до Града още никой не е стигнал жив, пък и не е редно. Нищо че главата ти е прикачена, това си длъжен да го знаеш…
Кандид свърна вдясно и пое по улицата. Старецът, мотайки се в тревата, още някое време се тътреше отзад и мърмореше: „Ако нещо не е редно, то винаги в някакъв смисъл не е редно, в един или в друг… Например не е редно да няма старейшина и събрания, а със старейшината и със събранията обратно — редно е, но пак не във всякакъв смисъл…“ Кандид бързаше, доколкото му позволяваше уморителната влажна горещина, и старецът изостана.
На мегдана Кандид видя Слушача. Слушача, като се олюляваше и заплиташе кривите си крака, обикаляше в кръг и разсипваше кафява трева от огромна паница, вързана за корема му. Тревата зад него димеше и смъдеше на очите. Трябваше да подмине Слушача и Кандид се опита да го подмине, но оня толкова ловко измени траекторията си, че блъсна носа си в неговия.
— А, Мълчане! — радостно изкрещя той, бързо смъкна от шията си ремъците и постави паницата на земята. — Накъде си тръгнал, Мълчане? Към къщи сигурно, към твоята Нава си тръгнал, младежка ви работа, а не знаеш, Мълчане, че твоята Нава я няма в къщи, на полето е твоята Нава, ей с тия две очи видях как твоята Нава отиде на полето, ако искаш ми вярвай, а ако не искаш — недей… Може, разбира се, и да не е на полето, младежка ви работа, само че твоята Нава, Мълчане, тръгна по онази улица, а по онази улица освен на полето, никъде не мож отиде, пък и къде, пита се, да отива твоята Нава? Теб, Мълчане, може да дири…
Кандид отново се опита да го заобиколи и отново се оказа нос срещу нос с него.
— И не отивай подир нея на полето, Мълчане — продължи Слушача убедително. — Защо да вървиш подир нея, когато аз на сега ще разтъпча тревата и всички ще събера тук: земемерът дойде и съобщи, че старейшината му наредил да ми рече да разтъпча тревата, защото тук скоро ще има събрание, на мегдана. А като ще има събрание, всички от полето ще надойдат и твоята Нава ще довтаса, ако е на полето, ама къде другаде по онази улица ще иде, макар че, ако помислиш, по онази улица можеш да идеш не само на полето. Можеш и…
Той изведнъж млъкна и трескаво въздъхна. Притвори очи, ръцете му сякаш сами се повдигаха нагоре с дланите. Лицето му се размаза в сладка усмивка, след туй се озъби и увисна. Кандид, вече поел встрани, спря и се ослуша. Мътновиолетово облаче обви главата на Слушача, устните му се разтрепераха и заговори бързо и ясно с чужд, почти дикторски глас, с чужда интонация и не селски стил, сякаш дори на чужд език, само отделни фрази бяха разбираеми:
— По далечните покрайнини на Южните земи в битката се включват нови и нови… придвижват се по-далеч на Юг… Великото разрохване на почвата в Северните земи за кратко е спряно от отделни и редки… Новите методи за Заблатяване дават обширни места за отдих и ново придвижване на… Във всички селища… големи победи… труд и усилия… нови отряди посестримки… утре и завинаги Спокойствие и Съединяване…
Дотърчалият преди минута старец стърчеше зад рамото на Кандид и разпалено обясняваше:
— Във всички селища, чу ли? Значи и в нашето… Големи победи! Непрекъснато ви говоря: не бива… Спокойствие и Съединяване — трябва да се разбере… Значи и у нас, щом е във всички… И нови отряди посестримки, разбра ли?
Слушача млъкна и клекна. Виолетовото облаче се разсея. Старецът нетърпеливо почука Слушача по плешивото теме. Слушача запремига и разтри уши.
— Аз какво? — рече той. — Предаване ли имаше? Как е с Надвиването? Изпълнява ли се, или не? А ти, Мълчане, недей ходи на полето. Предполагам, подир твоята Нава си тръгнал, а твоята Нава…
Кандид прескочи паницата с трева и забърза нататък. След малко старецът не се чуваше вече — или се е вкопчил за Слушача, или се е запъхтял и е хлътнал в някоя къща да отдъхне и да похапне едновременно…
Къщата на Пестника беше в покрайнините. Вдървена старица — кой знае дали майка му, или леля му, — кикотейки се недоброжелателно, рече, че Пестника го нямало в къщи. Пестника бил на полето, а ако си бил в къщи, нямало защо да го търси на полето, но тъй като бил на полето, то за какъв дявол Мълчан да стърчи тук напразно.
На полето сееха. Душният застоял въздух беше пропит с тежка смесица от миризми, вонеше на пот, квасец и гнили стъбла. Сутрешната реколта на дебел слой бе наваляна край браздата, зърното вече се ронеше. Над гърнетата с квас се рояха и кръжаха облаци работливи мухи и в утайката на този черен, метално проблясващ кръговрат седеше старейшината, наклонил глава, замижал с едно око, и старателно изучаваше капката суроватка върху нокътя на големия си пръст. Нокътят беше специален, плосък, грижливо полиран, изчистен до блясък с необходимите вещества. По браздата край долните крайници на старейшината на върволица, по на десетина крачки един от друг крачеха сеячите. Вече не пееха, но в пазвите на гората някой гукаше и ахкаше — ясно, не е било ехото.