И се размина. Парата и димът под нозете на мъртваците се сгъстиха, те се стъписаха.
— Край — казаха във веригата, — не удържаха, сегинка ще се измъкнат…
Мъртваците незабележимо се измениха, сякаш се извърнаха вътре в собствените си кожи. Не се различаваха нито очи, нито устни — бяха застанали с гръб. След секунда вече си тръгваха. Там, където стояха допреди малко, бавно се слягаше облаче пара.
Хората в оживена гълчава се връщаха обратно към браздата. Разбира се, че е време да се отиде на събрание. Тръгнаха на събрание.
— На мегдана се събирайте, на мегдана — повтаряше на всеки старейшината. — Ще има събрание на мегдана, тъй че трябва да се иде на мегдана.
Кандид търсеше Опашкаря, но Опашкаря, кой знае защо, не се виждаше в тълпата. Изгубил се беше някъде, Пестника се въртеше наоколо и бъбреше:
— А помниш ли, Мълчане, как скочи на мъртвака? Как му скочи, разбираш ли, козина по човката, че го чопна за главата, стиснато, като своята Нава, козина по човката, па как закрещя… Помниш ли, Мълчане, как закрещя? Изгори се, значи, целият беше в пришки, после рукнаха, боляха те. Защо му скочи, Мълчане? Един тъй скачал връз мъртваците, скачал, отлепили му кожата от шкембето, та вече не скача, козина по човката, и на децата си ще забрани. Казват, Мълчане, скочил си на него, че да те отнесе в Града, ама ти не си мома, за какъв дявол да те отнася, пък и разправят — никакъв Град нямало, онзи стар пън измисля разни думи — Град, Надвиване… А кой го е виждал, Надвиването де? Слушача се нагълта с пияни бръмбари, па тръгне да плещи, а старият тутакси цъфне, слуша, а след това скита по хорските къщи, лапа чуждо и повтаря…
— Утре ще ида до Колибите — каза Кандид. — Чак вечерта ще се върна, през деня ще ме няма. Иди при Хромавия и му напомни за вдругиден. Аз съм му напомнил и пак ще му напомня, и ти също му напомни, иначе ще се отплесне някъде…
— Ще му напомня — обеща Пестника. — Така ще му напомня, че и останалия крак ще му счупя.
На мегдана се събра цялото село, дърдорят, бутат се, разсипват по голата земя семена — полянки си отглеждат, че да им е меко сядането. В краката им се мотаят деца, те ги дърпат за перчемите и за ушите, та да не се мотаят, Старейшината псува и пъди колона лошо обучени мравки, помъкнали личинки на мухи-работнички направо през мегдана, затова пита околните по чие нареждане мравките си крачат тук и какво е изобщо това безобразие! Подозират Слушача и Кандид, но да се изясни точната истина вече е невъзможно.
Кандид намери Опашкаря, искаше да разговаря с него, но не успя, защото обявиха събранието за открито и пръв, както винаги, се измъкна да се изказва старецът. Така и не се разбраха за какво се изказваше, невъзможно беше, но всички седяха чинно, слушаха и шъткаха на мотащите се деца да не се мотат. Някои, наредили се особено добре — далеч от слънчевите петна — дремеха.
Старецът надълго се разпростря за това какво е „не е редно“ и в какви смисли се среща то, призова към поголовно Надвиване, заплаши с победите на Север и на Юг, руга селото, а покрай него и Колибите, задето навсякъде има нови отряди Посестримки, а нито в селото, нито в Колибите има такива, пък и Спокойствие няма, нито Съединяване, и всичко става, защото хората са забравили думата „не е редно“ и са си въобразили, че сега всичко е редно, пък Мълчан например на всяка цена иска да отиде до Града, макар че никой не го е викал там, че селото не носи отговорност за него, защото е чужденец, но ако изведнъж се окаже, че все пак е мъртвак, а такова мнение се шири в селото, тогава вече не се знае какво ще стане, още повече, че Нава, макар също да е чужденка, няма деца от Мълчан и това не е редно повече да се търпи, а старейшината го търпи…
Към средата на изказването старейшината също морно задряма, но като чу името си, скочи и ревна заканително:
— Ей, да не се спи! Ще спите в къщи — рече той. — За това са къщите, да се спи в тях, а на мегдана не се спи, на мегдана се правят събрания. На мегдана не сме позволявали, не позволяваме и не ще позволим никому да спи! — Той изви очи към Стареца. Старецът доволно кимна. — Тъкмо това е нашето общо „не е редно“. — Той поглади косите си и съобщи: — На Колибите е обявена невеста. А ние имаме ерген, известния на всички вас Брътван. Брътване, стани де, покажи се… Я по-добре недей, по-добре поседи, и без туй те знаем… Оттук произтича въпросът: да дадем ли Брътван на Колибите, или, обратно, невестата от Колибите да вземем при нас в село… Не, Брътване, ти поседи, ние без теб ще решим… Който е близо до него, да го държи здраво, докато събранието свърши. А който има мнение, нека ни го каже.