Перец се разтрепера. Той остави калъфката и взе панталона си.
— Колко е? — попита той.
— Вече е един — отвърна комендантът, отново минавайки в полушепот и странно озъртайки се.
— Къде ще ида? — каза Перец с един крак в крачола. — Настанете ме някъде, в друга стая.
— Препълнено е. А където не е препълнено, ремонтират.
— Тогава в дежурната.
— Препълнено е!
Перец се вторачи в луната.
— Поне в склада — рече той. — В склада, в килера, в изолационната. Остават ми само шест часа сън. Или може би при себе си някак ще ме уредите?
Комендантът изведнъж започна да се мята из стаята — бягаше между леглата бос, бял, страшен като привидение, После се спря и започна със стенещ глас:
— Ама какво е това, бе! Че аз също съм цивилизован човек, с два института, не някакъв туземец… Разбирам всичко, но е невъзможно, невъзможно! Абсолютно невъзможно! — Той скочи към Перец и му прошепна на ухото: — Откритият ви лист изтече! Двайсет и седем минути вече не важи, а вие още сте тук. Не трябва да сте тук. Много ви моля… — Той падна на колене и измъкна изпод леглото чорапите и ботите на Перец. — В дванайсет без пет се събудих, целият в пот — мърмореше той. — Край, мисля си, край! Ето, дойде и моят край. Хукнах както си бях, нищо не помня, някакви облаци, на улицата гвоздейчета се забиват в краката. А жена ми трябва да ражда! Обличайте се, обличайте се, моля ви…
Перец енергично се заоблича. Мудно съобразяваше. Комендантът все така тичаше между леглата, шляпаше по лунните квадрати, надничаше в коридора, навеждаше се през прозореца и шептеше: „Боже мой, каква работа, боже мой…“
— Мога ли поне куфара си да оставя? — попита Перец.
Комендантът скръцна със зъби:
— В никакъв случай! Ще ме погубите… Човек не трябва да е толкова коравосърдечен! Боже мой, боже мой…
Перец събра книгите си, с усилия затвори куфара, взе шлифера в ръце и попита:
— А аз сега къде да отида?
Комендантът не отговори. Той чакаше, чупейки ръце от нетърпение. Перец взе куфара и по тъмното тихо стълбище се спусна на улицата. Спря се на външната врата и, стараейки се да успокои тръпките си, чу как комендантът набиваше в главата на сънения дежурен: „… ще моли да се върне. Да не се пуска! Неговата… (неясен зловещ шепот). Разбра ли? Ти отговаряш!“ Перец седна на куфара и сложи шлифера си на колене.
— Ама не, извинете — рече комендантът зад гърба му. — Ще ви молим да се махнете от портала. Все пак ще ви помолим да освободите изцяло територията на хотела.
Направи няколко крачки и постави куфара си на паважа. Комендантът се помота наоколо, мърморейки: „Много ще ви молим… Жена имам… без ексцесии… Последици… Не трябва…“, след което си тръгна, прокрадвайки се покрай оградата, с белеещ се в мрака потник. Перец погледна към тъмните прозорци на кооперациите, към тъмните прозорци на Управлението, към тъмните прозорци на хотела. Никъде никаква светлинка, дори уличните фенери бяха угасени. Само луната — кръгла, блестяща и по своему злобна.
И изведнъж разбра, че е сам. Че си няма никого. Наоколо хората спят, всички те ме обичат, знам го, много пъти съм го забелязвал. И все пак съм сам, сякаш внезапно всички са измрели или са станали мои врагове… И комендантът — добрият недъгав човечец, страдащ от базедова болест, неудачник, залепил се за мен от първия ден… Свирихме с него на пиано на четири ръце и спорихме — аз бях единственият, с който той се осмеляваше да спори и пред който той се чувстваше пълноценен човек, а не само баща на седем деца. И Ким. Върна се от канцеларията и донесе огромна папка с доноси. Деветдесет и два доноса против мен, всичките написани с един и същ почерк и подписани с различни фамилии. Че крада държавен червен восък от пощата, че съм донесъл в куфара си малолетна любовница и съм я скрил в мазето на пекарната, и че аз много още такова… Ким четеше доносите, хвърляше някои в кошчето, а други оставяше встрани, мърморейки: „А туй трябва да се обмисли…“ Беше неочаквано и ужасно, безсмислено и отвратително… Как страхливо поглеждаше към мен и веднага отместваше поглед…
Перец стана, взе куфара и пое накъдето му видят очите. Очите не виждаха нищо. Пък и нямаше какво да се вижда по тези пусти тъмни улици. Той се препъваше, кихаше от праха, дори няколко пъти падна. Куфарът беше невероятно тежък и някак неуправляем. Тромаво разтриваше крака си, хлътваше някъде встрани и връщайки се от мрака, отново удряше коляното си. В тъмната алея на парка, където изобщо нямаше светлина и в мрака смътно белееха олюляващи се като коменданта статуи, куфарът внезапно се заклещи в някакво захвърлено желязо и Перец го остави. Дойде часът на отчаянието. Плачеше и не виждаше нищо от сълзите си, изподра го бодлив сух и прашен жив плет, спъна се на стъпало, падна, удари гърба си и вече съвсем безсилен, задъхвайки се от обида и съжаление, се отпусна на колене пред ръба на скалата.