Но гората остана безразлична. Гората беше толкова безразлична, че дори не се виждаше. Под ръба лежеше мрак, единствено на самия хоризонт, в сиянието на луната, вяло светеше нещо широко и слоесто, сиво и безформено.
— Събуди се — помоли Перец. — Погледни ме поне сега, когато сме сами, не се страхувай, те всички спят. Нима нямаш нужда от никого? Или може би не разбираш какво е това нужен? Когато просто не можеш без… Когато през цялото време мислиш за… Когато цял живот се стремиш към… Не знам какво си ти. Не го знаят дори онези, които са абсолютно убедени, че го знаят. Ти си това, което си, но мога да вярвам, че си такава, каквато цял живот съм искал да те видя: добра и умна, снизходителна и помнеща, внимателна, може би даже благородна. Ние пропиляхме всичко, на нас не ни стигат сили, нито време, ние само строим паметници, все по-огромни, все по-високи, все поевтини, а да помним — да помним ние не можем. Но нали ти си друга, затова дойдох при теб отдалеч, без да вярвам, че в действителност съществуваш. Нима нямаш нужда от мен? Не, ще ти кажа истината. Страхувам се, че ти също не си ми нужна. Видяхме се, но не станахме по-близки, а не трябваше да се случи така. Те ли стоят между нас? Много са, аз съм сам, но аз съм един от тях, ти сигурно не ме различаваш в тълпата, а може и да не си струва да ме различаваш. Може би сам си измислих човешките качества, които трябва да ти харесват — но не на теб, каквато си, а на теб, каквато те измислих…
Внезапно иззад хоризонта бавно изплуваха ярки бели овали светлина, увиснаха, подпухнаха, и в същия миг отдясно под канарата, под надвисналите скали се засуетиха прожекторни лъчи, замятаха се по небето, затъвайки в слоевете мъгла. Светлинните овали над хоризонта продължаваха да подпухват, разтягаха се, ставаха белезникави облачета и угасваха. След минута угасна и прожекторът.
— Страхуват се — каза Перец. — Аз също се страхувам. Но аз се страхувам не само от теб, страхувам се и за теб. Още не ги познаваш. Впрочем и аз малко ги познавам. Знам само, че са способни на всякакви крайности — до най-висшите степени на тъпотата и мъдростта, на жестокостта и съжалението, на яростта и въздържанието. В тях няма само едно: разбиране. Винаги са заменяли разбирането с някакъв сурогат — вяра, неверие, равнодушие, пренебрежение. Кой знае защо винаги излиза, че така е по-просто. По-просто е да повярваш, отколкото да разбереш. По-просто е да се разочароваш, отколкото да разбереш. Между другото аз утре заминавам, но това още нищо не значи. Тук не мога да ти помогна, тук всичко е много непробиваемо и застояло. Тук вече очевидно съм излишен, чужд. Но аз ще намеря приложение на силите си, не се страхувай. Да, те могат непоправимо да те осквернят, но затова също трябва време — да намерят най-ефективният, най-икономичният и преди всичко най-простият метод. Ние пък ще се преборим, ако има за какво да се борим… Довиждане.
Перец се изправи и се помъкна назад през храстите, в парка, на алеята. Опита се да намери куфара и не можа. Тогава се върна на главната улица, празна и осветена само от луната. Беше два след полунощ, когато се спря пред приветливо разтворената врата на библиотеката на Управлението. Прозорците бяха забулени с тежки щори, но вътре беше светло като в танцова зала. Паркетът беше се подул и скърцаше отчаяно, а наоколо имаше книги, стелажите се огъваха от книги, книгите на огромни купове лежаха върху масите и по ъглите, и освен Перец и книгите в библиотеката нямаше никой друг.
Перец се отпусна в голямо старо кресло, изпъна крака и се облегна. Е, какво стоите, каза той на книгите. Безделници! Затова ли са ви писали! Доложете, доложете как върви сеитбата, колко е засято. Колко е засято: разумно, добро, вечно? И как изглежда реколтата? И главното — как са кълновете? Мълчите… Ти там, как си? Да, да, двутомникът, ти! Колко хора са те чели? И колко са те разбрали? Обичам те, старче, ти си добър и честен приятел. Никога не си кряскал, не си се фукал, не си се удрял в гърдите. Добър и честен, И тези, които те четат, също стават добри и честни. Макар временно. Макар само за себе си… Но знаеш ли, има такова мнение, че за да се върви напред, добротата и честността не са задължителни. За тази цел трябват крака. И ботуши. Може даже немити крака и мръсни ботуши… Прогресът може да се окаже напълно безразличен към понятията доброта и честност, както е бил безразличен досега. За правилното функциониране на Управлението например не трябват ни честност, ни доброта. Приятно е, желателно е, но съвсем не е задължително. Като латинския за теляка. Като бицепсите за счетоводителя. Като уважението към жената за Домарошчинер… Но всичко зависи от това, как да се разбира прогресът. Можем да го разбираме като поява на знаменитите „но пък“: алкохолик, но пък отличен специалист; развратник, но пък отличен проповедник; крадец, какво ти, изпечен мошеник, но пък какъв администратор! Убиец, но пък колко дисциплиниран и предан… Прогресът може да се разбира и като превръщане на всички в добри и честни хора. И тогава ще доживеем до времето, когато ще се говори: специалист е, разбира се, знае, но е мръсен тип, трябва да се изхвърли…