— А не, благодаря — каза той и дръпна дланите си. — Аз все някак и така…
Сега тя се обърна да прибере остатъците от храната върху вестника.
— А защо някак така? — попита. — Мога да ви постеля на дивана. Ще поспите, а на сутринта ще ви намерим стая. Не може всяка нощ в библиотеката.
— Благодаря — отвърна Перец. — Само че аз утре заминавам.
Тя го погледна изненадано:
— Заминавате ли? В гората?
— Не, вкъщи.
— В къщи ли? — Тя старателно загъна мезетата във вестника. — Нали през цялото време искахте да отидете в гората, аз самата съм чувала.
— Разбирате ли, исках… Но не ме пускат. Даже не знам защо. А работа в Управлението нямам. Вече се разбрах — Тузик утре ще ме отведе. Вече е три. Ще ида в гаража, ще се пъхна в камиона на Тузик и ще изчакам сутринта. Тъй че не се притеснявайте.
— Значи ще се сбогуваме… Може би все пак ще идем?
— Благодаря, по-добре в колата… Страхувам се да не се успя, Тузик няма да ме чака.
Те излязоха на улицата и ръка за ръка отидоха до гаража.
— Значи не ви харесаха приказките на Тузик? — попита тя.
— Не, никак. Не обичам да се говори за това. Защо? Защото е срамно някак… и за него е срамно, и за вас е срамно, и за мен. За всички. Много е безсмислено. Като от скука.
— Най-често се прави от скука — рече Алевтина. — А за мен не се притеснявайте, към тези неща съм равнодушна. Абсолютно безразлично ми е… Ето, вие сте дотук. Целунете ме за сбогом.
Перец я целуна, усещайки някакво неясно съжаление.
— Благодаря — рече тя, обърна се и забърза в другата посока. Кой знае защо, Перец махна подире й с ръка.
После влезе в гаража, осветен от сини лампички, прекрачи хъркащия на автомобилна седалка пазач, намери камиона на Тузик и се вмъкна в кабината. Миришеше на гума, бензин и прах. На стъклото се люлееше разкрачен Мики Маус. Хубаво е, помисли си Перец, уютно. Трябваше направо да дойда тук. Наоколо — мълчаливи автомобили, тъмни и празни. Гръмовитото хъркане на пазача. Автомобилите спят, пазачът спи и цялото Управление спи. А Алевтина се съблича пред огледалото, до нея разстланото легло, голямо, за двама, меко, топло… Не, не трябва за това. Защото през деня пречи гълчавата, почукването на мерцедеса, целият делови безсмислен хаос, а сега няма нито изкореняване, нито проникване, нито охрана, нито другите зловещи глупости, само сънлив покой над ръба на скалата, призрачен като всички сънливи светове, невидим и недоловим, и не по-реален от гората. А може би тя спи и сънува всички нас. Ние сме сънят на гората. Атавистичен сън. Груби призраци в нейната изстинала сексуалност…
Перец се сви, легна и сложи под главата си измачкания шлифер. Мики Маус тихичко се полюшва на връвчицата. Когато виждат играчката, момичетата писват: „Ах, колко е хубав!“, а шофьорът Тузик им отговаря: „Което на лицето, това и на сърцето“. Лостът за скоростите опираше в хълбока му и Перец не знаеше как да го мръдне. А позволено ли е да се мръдне? Може би, ако го мръднеш, камионът ще тръгне. Отначало бавно, след това все по-бързо и право върху спящия пазач, а Перец ще се мята в кабината, ще натиска всичко, което му е под ръцете и краката, а пазачът е все по-близо, вече се вижда разтворената му хъркаща уста. След това камионът подскача, завива, врязва се в стената на гаража и в цепнатината се показва синьото небе…
Перец се събуди и видя, че утрото вече е дошло. Пред разтворените врати на гаража механиците пушеха, виждаше се площадчето отпред, жълто от слънцето. Часът беше седем. Перец седна, обърса лице и се огледа в огледалцето за задно виждане. Трябва да се избръсна, помисли си той, но не излезе от кабината. Тузик още го няма и трябва да го чака тук, на самото място, защото шофьорите са разсеяни и винаги тръгват без него. Има два закона за общуване с шофьорите: първо — никога не излизай от колата, ако можеш да търпиш и да чакаш, и второ — никога не спори с шофьора, който те вози. В краен случай се прави, че спиш.
Механиците хвърлиха фасовете, внимателно ги смачкаха с върховете на обувките и влязоха в гаража. Перец не познаваше единия, а другият се оказа не механик, а мениджърът. Минаха съвсем близо, мениджърът се спря около кабината и, сложил ръка на стъпалото, кой знае защо погледна под камиона. След това Перец чу как нареди: „Хайде, размърдай се, дай крика!“ — „А къде е той?“ — попита непознатият механик. — „…! — спокойно отвърна мениджърът. — Виж под седалката“. — „Откъде да знам — раздразни се механикът. — Аз ви предупреждавах, че съм келнер“. Около минута беше тихо, след това вратата се отвори и се появи навъсеното недоволно лице на механика келнер. Той хвърли поглед към Перец, огледа кабината, кой знае защо подръпна кормилото, а след това пъхна ръце под седалката и затършува.