— Това ли е крик? — попита той тихо.
— Не — отвърна Перец. — Това според мен е френски ключ.
Механикът приближи ключа до очите си, разгледа го, сви устни, сложи го на стъпалото и пак пъхна ръце под седалката.
— Това ли?
— Не — каза Перец. — За това мога да ви кажа абсолютно точно. Това е аритмометър. Криковете не са такива.
Механикът-келнер, сбърчил чело, разглеждаше аритмометъра.
— А какви? — попита.
— Ами… като железен лост… Има различни. Едната им ръчка е подвижна…
— Ами че и тук има ръчка! Като на каса.
— Не, това е друга ръчка.
— А какво ще стане, ако я врътна?
Перец съвсем се затрудни. Механикът почака, въздъхна, сложи аритмометъра на стъпалото и пак се мушна под седалката.
— А може би това? — попита той.
— Възможно е. Прилича. Само че трябва да има още един лост, дебел.
Механикът намери и лоста. Повъртя го между дланите си, рече: „Добре де, ще му занеса това — като начало“ и си тръгна, оставяйки вратата отворена. Перец запали цигара. Някъде отзад дрънкаха железа, чуваха се ругатни. След това камионът започна да киха и да потреперва.
Тузик още го нямаше, но Перец не се притесняваше. Той си представи как ще се понесат по главната улица на Управлението и никой няма да им досажда. След това ще свърнат по черния път, ще вдигнат подире си облаци жълт прах, слънцето ще бъде вдясно и ще се вдига, скоро ще започне да прежуря, а те ще излязат на шосето, дълго, равно, блестящо и скучно и на хоризонта ще се мержелеят миражи, приличащи на големи блестящи локви…
Отново мина механикът, търкаляше пред себе си голямо задно колело. Колелото се засили по бетонния под и се виждаше, че механикът иска да го спре, да го подпре на стената, но колелото изви и тежко се затъркаля към двора, механикът несръчно хукна подире му, изоставайки все повече. После се скриха от погледа, чуваха се само отчаяните и гръмогласни крясъци на механика, тропотът на крака и покрай вратата с викове „Дръж го!“ „Заобиколи отдясно!“ пробягаха хора.
Перец забеляза, че камионът е някак странно наклонен и погледна от кабината. Мениджърът се мотаеше около задното колело.
— Здравейте! — поздрави Перец. — Вие какво…
— А, Перец, скъпи! — радостно изкрещя мениджърът, без да спира работата си. — Стойте си, стойте си, не излизайте. Не ни пречите. Заяло е, мръсното… Едното го извадих, но второто е заяло.
— Как заяло, повредено ли е?
— Не мисля — рече мениджърът, изправи се и изтри чело с длан. — Просто е ръждясало мъничко, ама аз сега бързо… А после ще направим едно шахче, бива ли?
— Шах ли? — попита Перец. — А къде е Тузик?
— Тузик ли? Тоест Туз? А, Туз вече е старши лаборант. Изпратихме го в гората. Туз вече не работи при нас. А за какво вие?
— Просто тъй — тихо отвърна Перец. — Просто предполагах… — Отвори вратата и скочи на циментовия под.
— Напразно се безпокоите — рече мениджърът. — Да бяхте си седели там, не пречите.
— Че защо да стоя — каза Перец. — Камионът няма да тръгне.
— Няма да тръгне. Без колело не може, трябва да се свали… Трябва, заяло е! Добре де, механиците ще го свалят. Хайде по-добре да ги разиграем.
Той хвана Перец под ръка и го отведе в кабинета си. Седнаха около масата, мениджърът избута настрана купчина хартии, постави шаха и изключи телефона.
— С часовник ли ще играем? — попита той.
— Аз дори не знам как става с часовник.
В кабинета беше сумрачно и студено, сивосинкав тютюнев дим плаваше между шкафовете като пихтиести водорасли, а мениджърът — нацвъкан с брадавици, подпухнал, пъстреещ с разноцветни петна като гигантско осмокрако, разтвори с двете си космати пипала лакираната раковина на шахматната дъска и се зае грижливо да изважда от нея дървените й вътрешности. Кръглите му очи проблясваха матово и дясното, изкуственото, през цялото време фиксираше тавана, а лявото, живото, свободно се въртеше в орбитата си като живак, вторачвайки се ту към Перец, ту към вратата, ту към дъската.
— С часовник — реши накрая мениджърът, извади от шкафа часовника, нави го, натисна бутона и направи първия си ход.
Слънцето се вдигаше. На двора крещяха: „Абе, заобиколи отдясно!“ В осем мениджърът се замисли над трудна ситуация и неочаквано поиска закуска за двама. От гаража с гърмене се измъкваха автомобили. Мениджърът загуби една партия и предложи втора. Закусиха здравата — студени щрудели и по две бутилки кефир. Мениджърът загуби и втората партия, с преданост и възхищение огледа Перец с живото си око и предложи трета. През цялото време той разиграваше един и същ дамски гамбит, без да се отклонява нито на ход от избрания веднъж и завинаги губещ вариант. Като че ли усъвършенстваше поражението си и Перец местеше фигурите абсолютно автоматично с чувството, че е тренировъчна машина: нито в него, нито в света има нещо извън шахматната дъска, бутона на часовника и твърдата програма за действие.