В девет без пет високоговорителят на радиоуредбата изхърка и обяви с безполов глас: „Всички работници от Управлението да са край телефоните. Очаква се обръщение на Директора към сътрудниците“. Мениджърът стана сериозен, включи телефона и вдигна слушалката. Сега и двете му очи гледаха към тавана. „Мога ли да си ида?“ — попита Перец. Мениджърът се намръщи, сложи показалец пред устните, а след това махна на Перец. В слушалката се чу гъгниво квакане. Перец излезе на пръсти.
В гаража имаше много хора. Лицата на всички бяха строги, важни, дори тържествени. Никой не работеше, всички притискаха слушалки до ушите си. Само на ярко осветения двор самотният механик келнер, потен, червен, изтерзан, тежко дишащ, гонеше колелото. Ставаше нещо важно. Така не може, помисли си Перец, не може през цялото време да съм настрана, никога нищо да не знам, може би в това ми е бедата, може би наистина всичко е правилно, но аз не знам кое какво е и през цялото време се оказвам излишен.
Той се вмъкна в кабината на най-близкия телефонен автомат, свали слушалката и заслуша жадно, но се чуваше само сигнала „свободно“. Тогава почувства внезапен страх, опасение като сърбеж, че ето на — пак закъснява, че някъде нещо раздават на всички, а той ще остане без нещото. Прескачайки през канавки и ями, пресече строителната площадка, заобиколи застаналия на пътя му пазач с пистолет в едната ръка и с телефонна слушалка в другата и по подвижната стълба се изкачи на недостроената стена. През всичките прозорци се виждаха застинали съсредоточени хора с телефонни слушалки, след това край ухото му нещо пронизително свирна и почти веднага зад гърба му екна револверен изстрел, скочи в купчината смет и хукна към служебния вход. Вратата беше затворена. Няколко пъти дръпна рамото на бравата и то се счупи. Метна го встрани и секунда размишляваше какво да прави нататък. До вратата имаше разтворен тесен прозорец и Перец започна да се провира през него, целият в прах и с издрани нокти.
В стаята, където попадна, имаше две бюра. На едното седеше с телефонна слушалка в ръце Домарошчинер. Лицето му беше каменно, очите — затворени. Притискаше слушалката с рамо и старателно записваше нещо с молив в голям бележник, Другото бюро бе празно и на него се мъдреше телефон. Перец вдигна слушалката.
Шумолене. Пращене. Непознат писклив глас: „… Управлението реално може да се разпорежда с нищожно парче територия от океана на гората, миещ континента. Смисъл на живота няма и смисъл на постъпките също. Ние можем прекалено много, но досега така и не знаем колко от това, което можем, действително ни е нужно. Тя даже не се противопоставя, тя просто не ни забелязва. Ако постъпката носи удоволствие, добре, но ако не носи, значи е безсмислена…“ Отново шумове и пращене. „… да се противопоставяме с милиони конски сили, десетки всъдеходи, дирижабли и вертолети, с медицинската наука и най-добрата в света теория на снабдяването. В Управлението се забелязват най-малко два големи недостатъка. В настоящия момент акции от подобен род могат да имат далече стигащи кодировки на името на Херострат, за да остава той наш най-любим другар. То е напълно неспособно да съзидава, без да разрушава авторитета и неблагодарността…“ Сигнали, свистене, звуци, приличащи на мъчителна кашлица. „… то много обича така наречените прости решения, библиотеките, вътрешните съобщения, географските и други карти. Пътища, които то смята за най-кратки, за да се мисли за смисъла на живота за всички хора в цялост, а хората не обичат това. Сътрудниците седят с крака в пропастта, всеки на мястото си, бутат се, остроумничат и мятат камъчета и всеки се старае да метне по-тежко, докато в същото време разходът на кефир не помага нито да се отгледа, нито да се изкорени, нито в достатъчна степен да се законспирира гората. Страхувам се, че даже не сме разбрали какво искаме, а нервите в края на краищата също подлежат на тренировка, както се тренира способността да възприемаш, а разумът не почервенява и не се мъчи от угризения на съвестта, защото въпросът от научен, от правилно поставен, става морален. Лъжлива, изплъзваща се, непостоянна и се преструва. Но пък някой трябва да я дразни и не да разказва легенди, а да се готви за пробно излизане. Утре ще ви приема отново и ще прегледам как сте се подготвили. Двайсет и два нула нула — радиологична тревога и земетресение, осемнайсет нула нула — съвещание на свободния от дежурство персонал при мен, както се казва, на килима, двайсет и четири нула нула — всеобща евакуация…“