— Професор Какаду, канят ви.
Професор Какаду изтърва илюстрованото списание, скочи, пак седна, огледа се, пребледня, след това, захапал устни, с напълно изкривено лице отскочи от креслото и изчезна зад вратата с надпис „Изход няма“. Няколко секунди в приемната цареше болезнена тишина, След това отново замърмориха гласове и прошумоляха листове.
— Ние не можем да намерим — продължи Беатриса — с какво да ги заинтригуваме, да ги увлечем. Строим удобни сухи наколни жилища — те ги пълнят с торф и заселват там всякакви насекоми. Опитваме се да им предложим суха храна вместо онази кисела гадост, която ядат — без полза. Опитваме се да ги облечем по човешки — един умря, двама заболяха. Но ние продължаваме своите опити. Вчера разпръснахме по гората един камион огледалца и лъскави копчета… Киното не им е интересно, музиката — също. Безсмъртните творби предизвикват у тях нещо като хихикане… Не, трябва да се започне с децата. Аз например предлагам да се ловят децата им и да се организират специални училища. За съжаление това е свързано с технически трудности: не можем да ги хванем с ръце, ще трябват особени машини… Впрочем вие го знаете не по-лошо.
— Не знам — отвърна тъжно моншер Брандскугел.
Отново дрънна камбанката и секретарката рече:
— Беатриса, ваш ред е. Заповядайте.
Беатриса се засуети. Искаше да се втурне към вратата, но се спря и се заоглежда тревожно. Върна се, надникна под креслото, шепнейки: „Къде ли е тя? Къде ли е?“, огледа приемната с огромните си очи, сграбчи косите си и закрещя: „Къде е тя?!“, а после улови Перец за сакото и го изхвърли от креслото. Под Перец се оказа една кафява папка, Беатриса я грабна и няколко секунди стоя със затворени очи и безмерно щастливо лице, притиснала папката до гърдите си, а подир това бавно тръгна към вратата, обвита в жълта кожа, и се скри зад нея. Перец се изправи сред гробовното мълчание, стараейки се да не поглежда никого, и изтърси панталона си. Впрочем никой не му обърна внимание — всички зяпаха към жълтата врата.
Какво да му кажа? — помисли си Перец. — Ще му кажа, че съм филолог и не мога да съм полезен на Управлението, да ме пусне и повече кракът ми няма да стъпи тук, честна дума. А защо дойдохте тук? Винаги съм се интересувал от гората, но в гората не ме пускат. И изобщо тук попаднах случайно, аз съм филолог! Филолозите, литераторите, философите нямат работа в Управлението. Значи, правилно не ме пускат, разбирам го, съгласен съм… Не мога да съм нито в Управлението, откъдето кензат връз гората, нито в гората, дето ловят деца с машини. Да си бях тръгнал и да се захвана с нещо по-просто. Знам, обичат ме, но ме обичат както детето обича играчките си. Служа за забавление, не мога никого да науча на онова, което знам… Не, това не трябва да казвам. Трябва да пусна сълза, ама откъде да я намеря тази сълза? Ще направя всичко на пух и прах и ще си тръгна пешком. Перец си представи как върви по прашния път под обгарящото слънце километър след километър, а куфарът се държи все по-самостоятелно. И с всяка крачка отива по-далеч и по-далеч от гората, от своята мечта, от своята тревога, която отдавна вече стана смисъл на живота му…
Доста време не са повикали никого, помисли си той. Сигурно директорът е здравата заинтригуван от проекта за лов на деца. И защо никой не излиза от кабинета? Навярно има друг изход.
— Извинете, моля — рече той, обръщайки се към моншер Брандскугел. — Колко е часът?
Моншер Брандскугел погледна часовника си, помисли и отвърна:
— Не знам.
Тогава Перец се наведе до ухото му и прошепна:
— Никому няма да кажа. Ни-ко-му.
Моншер Брандскугел се разколеба, нерешително почука с пръсти по пластмасовия жетон със своето име, огледа се крадешком, нервно се прозя, пак се огледа и притискайки по-плътно маската, каза:
— Не знам.
После стана и припряно отиде в другия ъгъл на приемната.
Секретарката обяви:
— Перец, вие сте на ред.
— Как така аз? — изненада се Перец. — Аз съм четвърти.
— Нещатен сътрудник Перец — повиши глас секретарката. — Вие сте на ред.
— Разсъждава… — скръцна някой.
— Ей такива трябва да се гонят — чу се отляво. — С нагорещен прът!
Перец се надигна. Краката му бяха като от вата, безцелно плесна с длани по хълбоците. Секретарката го гледаше внимателно.
— Души, котаракът му с котарак! — рече някой в приемната.
— Колкото да ни размотава…
— И този сме го търпели!
— Извинете, вие сте го търпели. Аз го виждам за пръв път.
— А аз, между впрочем, съвсем не за двайсети.