— Питам ви: какво правите тук? — рече директорът, обръщайки към Перец невиждащите си очи.
— Не знам… Искам да се махна.
— Вашето мнение за управлението?
— Има много добри хора, но…
— Достатъчно.
Директорът се приближи до Перец, прегърна го през рамо и каза, гледайки го право в очите:
— Слушай, приятел! Я зарежи! Да направим тройка, а? Ще хванем секретарката, видя ли каква жена! Не жена, а трийсет и четири удоволствия! „Да отпушим, момчета, заветната кварта!“ — провикна се той пресипнало. — А? Ще я отпушим ли? Я зарежи, не обичам. Схвана ли? Ти как си по тази част?
От него изведнъж замириса на спирт и чеснов салам, очите му се събраха към основата на носа.
— Ще повикаме инженера, моншер Брандскугел, моя приятел — продължи той, притиснал Перец до гърдите си. — Такива истории разправя — нямаш нужда от мезе… Тръгваме ли?
— Всъщност може — рече Перец. — Но аз…
— Ти какво?
— Аз, мосю Ахти…
— А бе я зарежи! Какъв мосю съм ти на теб! Камрад — разбра ли! Генацвали!1
— Аз, камрад Ахти, бях дошъл да ви помоля…
— По-мо-ли! Нищо няма да пожаля! Мангизи искаш — мангизи! Не ти харесва някой — кажи, ще видим!
— Не, просто искам да замина. Не мога да си тръгна, а тук попаднах случайно, камрад Ахти, и вече нямам работа. Разрешете ми да си тръгна. Никой не иска да ми помогне, моля вас като директор…
Ахти пусна Перец, оправи вратовръзката си и сухо се усмихна:
— Грешите, Перец — каза. — Не съм директорът. Аз съм референт на директора по кадрите. Извинявайте, че ви задържах. Моля през тази врата. Директорът ще ви приеме.
Той разтвори пред Перец ниската вратичка в ъгъла на своя гол кабинет и го покани с жест. Перец се изкашля, кимна сдържано, наведе се и се промъкна в другото помещение. Стори му се, че го плеснаха по задните части. Впрочем сигурно така му се бе сторило, или може би мосю Ахти бе затворил прибързано вратата.
Стаята, в която попадна, беше точно копие на приемната, даже секретарката беше копие на първата, но четеше книгата „Сублимация на гениалността“. В креслата пак така седяха бледи посетители със списания и вестници. Тук бяха и професор Какаду, страдащ от тежък нервен сърбеж, и Беатриса Вах с кафявата папка на колене. Останалите му бяха непознати, а под картината „Подвигът на пионер-лесопокорителя Съливан“ равномерно просветваше строг надпис „Тихо!“, затова тук никой не разговаряше. Перец внимателно се отпусна на крайчеца на дивана. Беатриса Вах му се усмихна — малко предпазливо, но приветливо.
След минута нервно мълчание дрънна камбанка, секретарката отмести книгата и рече:
— Преподобний Лука, вас канят.
Беше страшно да гледаш преподобния Лука и Перец се извърна. Нищо, помисли си той и затвори очи. Ще издържа. Спомни си как в една дъждовна есенна вечер домъкнаха Есфир, когото пиян хулиган заклал във входа на къщата, и съседите, надвиснали над него, и стъкълцата в устата — беше прегризал чашата, с която му донесоха вода… Да, помисли си той, най-тежкото е зад гърба ми…
Вниманието му беше привлечено от бързи остри звуци. Отвори очи и се огледа — през едно кресло от него професор Какаду яростно се чешеше под мишниците като маймуна.
— Как мислите, трябва ли да се отделят момичетата от момчетата? — с треперещ шепот попита Беатриса.
— Не знам — злъчно отвърна Перец.
— Комплексното възпитание, разбира се, има своите предимства — продължи да мърмори Беатриса, — но това е особен случай… Господи! — вресна тя изведнъж плачливо. — Дали ще ме изгони? Къде ще вървя тогаз? Отвсякъде вече ме изгониха, не ми останаха даже чифт прилични пантофи. Чорапите свършиха, пудрата — на буци…
Секретарката отмести „Сублимация на гениалността“ и строго предупреди:
— Не се отвличайте!
Беатриса Вах замря уплашено. В този момент ниската врата се разтвори и в приемната хлътна до голо избръснат човек.
— Има ли тук Перец? — звучно попита той.
— Има — рече Перец и скочи.
— На изхода с вещите! Колата тръгва след десет минути, чевръсто!
— Колата закъде? Защо?
— Перец ли сте?
— Да.
— Искате ли да си тръгвате, или не?
— Исках, но…
— Е, както щете — сърдито изрева обръснатият. — Моята работа е да ви кажа.
Той се скри и вратата хлопна. Перец се втурна подире му.
— Назад! — кресна секретарката и няколко чифта ръце го сграбчиха за дрехите. Перец отчаяно се метна, сакото му изпращя.
— Там е колата! — простена той.
— Да не сте откачили! — викна разгневената секретарка. — Къде се натискате? Ето ви вратата, написано е „Изход“, вие накъде?
Здравите ръце обърнаха Перец към вратата с надпис „Изход“. Зад вратата се оказа обширна многоъгълна зала с много врати и Перец се втурна да ги отваря една подир друга.