Ярко слънце, стерилно-бели стени, хора в бели престилки. Гол гръб, намазан с йод. Мирис на аптека. Не е тази.
Мрак, тракане на кинопрожекционен апарат. На екрана дърпат някого за ушите в различни посоки. Белите петна на недоволно обърнатите лица. Глас: „Вратата! Затвори вратата!“. И тази не е.
Перец, плъзгайки се по паркета, пресече залата.
Ухание на сладкарница. Малка опашка с чанти. Зад стъклената преграда блестят бутилки кефир, цъфтят торти и пасти.
— Господа! — викна Перец. — Къде е тук изходът?
— На вас откъде ви трябва изход? — попита дебелият продавач с калпак на готвач.
— Оттук…
— Ами че ето — вратата, на която стоите.
— Не го слушайте — рече на продавача хилаво старче от опашката. — Този е някакъв зевзек, само задържа опашката… Работете, не му обръщайте внимание.
— Не се майтапя — рече Перец. — Колата ей сега тръгва…
— Да, този не е онзи — съгласи се справедливото старче. — Онзи винаги пита къде е клозетът. Къде, казвате, ви е колата, началство?
— На улицата…
— На коя улица? — попита продавачът — Улици много.
— Все ми е едно на коя, само веднъж да изляза.
— Ами, не — рече проницателното старче. — Този все пак е онзи. Просто си е сменил програмата. Не му обръщайте внимание.
Перец се огледа отчаяно, втурна се обратно в залата и натисна съседната врата. Вратата беше заключена. Недоволен глас се осведоми:
— Кой е?
— Трябва да изляза! — кресна Перец. — Къде е изходът?
— Почакайте, сегичка.
Зад вратата се чу шум, плисък на вода, звуци от преместване на кутии. Гласът попита:
— Какво ви трябва?
— Да изляза! Искам да изляза!
— Сегичка.
Щракна ключ и вратата се отвори. В стаята беше тъмно.
— Влезте — каза гласът.
Миришеше на проявител. Перец опъна напред ръце и направи няколко неуверени крачка.
— Нищо не виждам — призна.
— Ще свикнете — обеща гласът. — Вървете де, какво се спряхте?
Уловиха го за ръка и го поведоха.
— Подпишете се тук — каза гласът.
Перец усети между пръстите си молив. Вече смътно виждаше в мрака белеещ се лист хартия.
— Подписахте ли се?
— Не. Къде да се подпиша?
— Не се плашете, не е смъртна присъда. Подпишете се, че нищо не сте видели.
Перец се подписа напосоки. Пак здраво го хванаха за ръкава, прекараха го през няколко завеси, после гласът попита:
— Достатъчно ли се насъбрахте?
— Четирима — се чу сякаш иззад вратата.
— Направихте ли опашка? Помнете, отварям вратата и пускам по човек. Минавате по един, не се бутайте и без тарикатлъци. Ясно ли е?
— Ясно. Да не ни е за пръв път.
— Някой да си е забравил дрехите?
— Не сме, не сме. Пускайте.
Отново се чу превъртане на ключ. Перец едва не ослепя от ярката светлина и в същия миг го избутаха. Още не отворил очи, започна да се спуска по стъпала и едва тогава разбра, че се намира във вътрешния двор на Управлението. Недоволни гласове закрещяха:
— Хайде бе, Перец! По-бързо, докога ще чакаме!
Насред двора стоеше камион, препълнен със служители от групата Научна охрана. От кабината гледаше Ким и сърдито махаше с ръка. Перец изтича до камиона, метна се отстрани, грабнаха го и го хвърлиха на пода. В същия миг камионът изръмжа, лашна се, някой настъпи Перец за ръката, друг тежко седна връз него, разпищяха се, разсмяха се и тръгнаха.
— Перчик, ето ти куфара — рече някой.
— Перец, наистина ли си тръгвате?
— Пан Перец, да желаете цигарка?
Перец запали, седна на куфара и вдигна яката на сакото си. Подадоха му шлифера, той се усмихна с благодарност и се наметна. Камионът се носеше все по-бързо и макар че денят беше горещ, насрещният вятър бе доста остър. Перец пушеше, скрил цигарата в свита длан, и се оглеждаше. „Пътувам — мислеше си той. — Пътувам. За последен път те виждам, стена. За последен път ви виждам, резиденции. Сбогом, гьол, сбогом, шахмат, сбогом, кефир. Колко е хубаво, колко е леко! Никога повече няма да вкуся кефир. Никога повече няма да сядам пред шахматната дъска…“
Служителите, наблъскани отзад, хванали се един за друг, си правеха завет и говореха на отвлечени теми.
— Изчислено е, аз съм го изчислил. Ако продължава така, след сто години на всеки квадратен метър от територията на Управлението ще се падат по десет сътрудника, а общата им маса ще е такава, че скалата ще се срути. За доставка на вода и продоволствия ще са необходими толкова транспортни средства, че ще трябва да се изгради автоконвейер между Управлението и Материка, колите да се движат със скорост четиридесет километра в час през дистанция един метър и да се разтоварват в движение… Не, напълно съм убеден, че дирекцията вече мисли за регулиране на притока от нови сътрудници. Разсъдете сами: комендантът на хотела — седем парчета, всеки момент осем, така не бива. И всички са здрави. Домарошчинер смята, че нещо трябва да се направи. Е, не задължително кастрация, както той предлага…