— Всеки да го каже, ама не и Домарошчинер.
— Нали затова казвам, че не е задължително кастриране.
— Казват, че годишните отпуски ще ги увеличат на шест месеца.
Пресичаха парка и Перец внезапно осъзна, че камионът върви в друга посока. Всеки момент ще излязат от вратата и ще поемат по серпантината, отдолу, под козирката.
— Слушайте, къде отиваме? — попита той разтревожено.
— Как къде? Да си вземем заплатата.
— Не на Материка, така ли?
— Какво ще правим на Материка! Касиерът е дошъл на биостанцията.
— Значи отиваме в биостанцията? В гората?
— Ами да. Ние сме от Научната охрана и получаваме парите си в биостанцията.
— А аз? — объркано попита Перец.
— И ти ще получиш. Полага ти се премия… Между другото, всички ли са с изправни документи?
Сътрудниците се размърдаха, започнаха да вадят от джобовете си разноформатни и разноцветни хартии с печати и внимателно да ги оглеждат.
— Перец, а вие попълнихте ли анкетата?
— Каква анкета?
— Моля ви се, какво значи „каква“? Образец номер осемдесет и четири.
— Нищо не съм попълвал — рече Перец.
— Боже милостиви! Как е възможно — ами Перец нямал документи!
— Карай, не е важно. Сигурно има пропуск.
— И пропуск нямам — каза Перец. — Нищо нямам. Само куфара и този шлифер… Аз не за гората се тъкмях, аз исках да си отивам.
— А здравна книжка? А ваксинация?
Перец поклати глава. Камионът вече пълзеше по серпантината и Перец равнодушно гледаше гората, плоските шуплести пластове до самия хоризонт, нейния застинал бурен кипеж, лепкавата паяжина от мъгли в сянката на скалата.
— Такива работи не минават метър — каза някой.
— Е, в края на краищата по пътя няма обекти…
— А Домарошчинер?
— Какво Домарошчинер, нали няма обекти…
— Това ти не го знаеш. И никой не го знае. Миналата година Кандид излетя без документи, отчаяна работа, и де го сега Кандид?
— Първо на първо, не миналата година, а много по-рано. И второ на второ, той просто загина на своя пост.
— Ами! Да си виждал заповед?
— Вярно е, заповед нямаше.
— Тоест няма за какво да спорим. Както го затвориха в бункера на пропускателния пункт, тъй и до ден днешен си седи там. Попълва анкети…
— А как така ти, Перчик, не си попълвал анкети? Може би не ти е много чиста работата?
— Момент, господа! Това е много сериозен въпрос. Предлагам за всеки случай да проверим сътрудника Перец, тъй да се каже, в демократичен ред. Кой ще стане председател?
— За председател — Домарошчинер.
— Много добро предложение. За почетен председател избираме нашия многоуважаван Домарошчинер. По лицата ви виждам, че единодушно. А кой ще бъде протоколчик?
— За протоколчик — Вандербилд.
— Вандербилд ли? Е, какво пък… Има предложение за протоколчик да бъде избран Вандербилд. Има ли други предложения? Моля, който е за? Против? Въздържали се? Хм… Двама въздържали се. Вие защо се въздържахте?
— Аз ли?
— Да-да, точно вие.
— Не виждам смисъл. Защо да му вадим душата на човека, и без това не му е добре.
— Ясно. А вие?
— Не е твоя работа!
— Както искате… Протоколчик, запишете: двама въздържали се. Да започнем. Кой ще е пръв? Няма ли желаещи? Тогава разрешете аз. Сътрудник Перец, отговорете ми на следния въпрос: какво разстояние сте преодолели между двайсет и петата и трийстата си година: а — пеша, бе — с наземен транспорт, це — с въздушен транспорт? Не бързайте, помислете си. Ето ви лист и молив.
Перец послушно взе листа и молива и се напъна да си спомня. Отначало всички го гледаха, после им писна да го гледат и някой замърмори:
— Не се плаша от пренаселване. Знаете ли какво нещо е техниката! Виждали ли сте празното място зад работилниците? А каква техника има там! Вярно, в сандъци е, закована. Пък кой ще намери време да ги разкове, да види. И знаете ли какво зърнах оная вечер? Спирам да запаля цигара и изведнъж някакво пращене. Обръщам се и какво да видя — стената на една от кутиите, огромна, с хубав фасон, се изкъртва и се отваря като врата. И от кутията изпълзява механизъм. Няма да го описвам, сами разбирате защо. Но какво зрелище… Постоя значи тъй няколко секунди, измъкна от себе си нагоре дълга тръба с едно такова въртящо се накрая, огледа се, после пак се върна в кутията и издърпа капака. Не ми беше добре и просто не хванах вяра на очите си. А на сутринта си викам: „Я дай все пак да погледна“. Отивам и — настръхнах! Кутията си е наред, нито една дупчица, но капакът е закован с пирони — отвътре! А навън стърчат остриета, блестящи, дълги колкото пръст. И си мисля: защо е излязъл? И само той ли е такъв? Може би те всяка нощ, ей така… да поогледат. И докато не е пренаселено, как да е, но някога ще ни направят такава Вартоломеева нощ, че ще ни хвръкнат кокалите от скалата надолу… Даже може не кокалите, ами брашно от кокали… Какво? Мерси, скъпичък, ти кажи на инженерите, ако искаш. Аз тая машина я видях, ама откъде да знам трябваше ли да я видя, или не трябваше? На кутията нищо не пише…