— И тъй, Перец, готов ли сте?
— Не — отвърна Перец. — Нищо не мога да си спомня. Отдавна беше.
— Странно. А аз например отлично си спомням. Шест хиляди седемстотин и един километър по железопътни релси, седемнайсет хиляди сто петдесет и три километра по въздух, (от тях три хиляди двеста и петнайсет километра по лична работа) и петнайсет хиляди и седем километра пешком. А пък съм по-стар от вас. Странно, твърде странно, Перец… Добре. Да опитаме по следващия пункт: какви играчки предпочитахте в предучилищна възраст?
— Танкове с пружини — каза Перец и изтри потта от челото си. — И бронетранспортьори.
— Аха, значи това помните! А е било в предучилищна възраст, така да се каже, в много по-далечни времена. Макар и по-малко отговорни, тъй ли е, Перец? Добре. Значи танкове и бронетранспортьори… Следващ пункт: на каква възраст почувствахте влечение към жени, в скоби — към мъже? Думите в скобките по правило се отнасят до жените. Можете да отговаряте.
— Отдавна — рече Перец. — Много отдавна.
— По-точно!
— А вие? — попита Перец. — Кажете по-напред вие!
Председателят вдигна рамене:
— Аз нямам какво да крия. За пръв път ми се случи на възраст девет години, когато ме къпеха с втората ми братовчедка… А сега моля вие.
— Не мога — каза Перец. — Не искам да отговарям на такива въпроси.
— Глупак! — прошепнаха му на ухото. — Излъжи нещо със сериозна мутра и край. Какво се мъчиш, кой ще проверява.
— Добре — покорно се съгласи Перец. — На възраст десет години. Когато ме къпаха заедно с кучето Мурка.
— Прекрасно! — възкликна председателят. — А сега избройте болестите, от които са страдали вашите крака.
— Ревматизъм.
— Друго?
— Периодично редуващо се куцане.
— Много добре. Още?
— Хрема.
— Това не е болест на краката.
— Не знам. При вас може да не е болест на краката. А при мен е точно на краката. Подгизнат ми краката — и хрема.
— Е, да предположим. Още?
— Малко ли са?
— Както искате. Но ви предупреждавам: колкото са повече, толкова по-добре.
— Спонтанна гангрена — каза Перец. — С последвала я ампутация. Това беше последната болест на краката ми.
— Засега напълно достатъчно. Последен въпрос: вашият мироглед, накратко.
— Материалист.
— А какъв именно материалист?
— Емоционален.
— Аз нямам повече въпроси. А вие, господа?
Нямаше повече въпроси. Някои от сътрудниците дремеха, други говореха, обърнали гръб на председателя. Камионът се тътреше бавно. Беше горещо, въздухът бе просмукан с влага и мирис на гора, неприятна и остра миризма, която обикновено не стига до Управлението, Камионът се спускаше с изключен двигател и се чуваше как отдалеч, от много далеч се носи тихото ехо от буря.
— Поразен съм като ви гледам — започна протоколчикът, също обърнал гръб на председателя. — Някакъв нездрав песимизъм. Човек по природа е оптимист, това първо. И второ, най-важното — нима мислите, че директорът по-малко от вас се грижи за тези неща? Ами че то е смешно даже! В последното си изказване, обръщайки се към мен, директорът разгърна една величествена перспектива. Просто дъхът ми замря от възторг, да, не ме е срам да си го призная. Винаги съм бил оптимист, но тази картина… Ако искате да знаете, всичко ще бъде съборено, всичките там складове, къщички… Ще извисят ръст ослепително красиви сгради от прозрачни и полупрозрачни материали, стадиони, басейни, висящи градини, кристални кръчми и гостилници! Стъпала към небето! Елегантни гъвкави жени със загоряла мека кожа! Библиотеки! Мускули! Лаборатории! Пронизани от слънце и светлина! Плаващо работно време! Автомобили, глайдери, дирижабли… Дискусии, обучение насън, стереокино… След служебното време сътрудниците ще седят в библиотеките, ще размишляват, ще съчиняват мелодии, ще свирят на китари и други музикални инструменти, ще правят дърворезба, ще си четат един другиму стихове…
— А ти какво ще правиш?
— Дърворезба.