— И друго какво?
— И стихове ще пиша. Ще ме научат да пиша стихове, имам хубав почерк.
— А аз какво ще правя?
— Каквото искаш! — великодушно каза протоколчикът. — Дърворезба, ако щеш, пиши стихове… Каквото искаш!
— Не искам дърворезба. Аз съм математик.
— Тогава, моля! Занимавай се с математика колкото ти душа иска!
— С математика аз и сега се занимавам колкото ми душа иска.
— Сега за това получаваш заплата. Глупаво е. Ще скачаш от кулата.
— Защо?
— Как защо? Защото е интересно.
— Не е интересно.
— Какво искаш да кажеш — че не се интересуваш от нищо друго, освен от математика?
— Изобщо от нищо… Бачкаш цял ден и така каталясваш, че нищо повече не те интересува.
— Ти просто си ограничен човек. Но нищо, ще те развият. Ще намерят в теб някакъв талант, музика да съчиняваш, или да дълбаеш каквото и да е…
— Да съчинявам музика не е проблем. Ама откъде да се вземат слушатели…
— Хе, че аз ще те изслушам с кеф… Пък и Перец.
— Само тъй ти се струва. Няма да ме изслушаш. И стихове няма да пишеш. Ще се помотаеш около дървото и после хайде по мадами. Или ще се натряскаш. Знам те аз теб! И всички ви знам. Ще циркулираш от кристалната кръчма до диамантената гостилница. Особено пък ако има плаващо работно време. Страх ме е да си помисля какво ще бъде, ако има плаващо работно време.
— Всеки е в нещо гений — възрази протоколчикът. — Само трябва да се открие в него тази гениалност. Без да подозирам, аз например може да съм гений в кулинарията, ти да речем да си гений във фармацевтиката, но се занимаваш с други работи и не се разгъваш. Директорът спомена, че в бъдеще с този проблем ще се заемат специалисти, те ще откриват нашите скрити потенции…
— Абе, знаеш ли, потенцията е тъмна работа. Не споря, може наистина във всеки да дреме по един гений, ама какво да се прави, ако въпросната гениалност може да намери приложение само в далечното минало, или само в далечното бъдеще, а в настоящето даже не се брои за гениалност, все едно дали си я проявил, дали не си… Хубаво ще е, разбира се, ако ти се окажеш гений в кулинарията. Но ако се установи, че си гениален файтонджия, пък Перец е гениален секач на каменни остриета за копия, а аз — гениален ловец на някакво хикс-поле, за което никой бъкел не знае и ще се узнае чак след десет години… Тогава, когато, както е казал поетът, към нас ще се извърне черното лице на скуката…
— Момчета — рече някой, — не взехме кльопачка. Докато идем, докато дадат парите…
— Стоян ще ни нахрани.
— Да, теб ще нахрани Стоян! При тях е с дажби.
— Трябва, жена ми нали му даваше сандвичи.
— Нищо, ще потърпим, ето я бариерата.
Перец проточи шия. Оттатък жълто-зелената стена беше гората и пътят потъваше в нея като нишка на пъстър килим. Камионът мина покрай шперплатова табела: „ВНИМАНИЕ! НАМАЛИ СКОРОСТТА! ПРИГОТВИ ДОКУМЕНТИТЕ СИ!“ Вече се виждаше спуснатата ивичеста бариера, кабинката до нея, а вдясно — бодлива тел, белите главички на изолаторите, бойници с решетки и прожектори. Камионът спря. Всички се загледаха в пазача, който дремеше прав в кабинката, кръстосал крака и с карабина под мишницата. На устата му висеше угаснала цигара, а в кабинката всичко беше във фасове. До бариерата стърчеше прът със забити върху него предупредителни надписи: „ВНИМАНИЕ! ГОРАТА!“, „ПОКАЖИ СИ ПРОПУСКА РАЗТВОРЕН!“, „НЕ НОСИ ЗАРАЗА!“. Шофьорът деликатно натисна клаксона. Пазачът отвори очи, мътно погледна пред себе си, после излезе от кабинката и се затътри към камиона.
— Нещо сте множко — каза той пресипнало. — За парите ли?
— Точно така — угоднически отговори бившият председател.
— По добра работа, приятна — рече пазачът. Той обиколи камиона, стъпи на стъпалото и погледна в каросерията. — Ох, колко сте много! — каза с упрек. — А ръчичките? Как са ръчичките, чисти ли са?
— Чисти — хорово отвърнаха служителите. Някои си показаха дланите.
— На всички ли са чисти?
— На всички!
— Хубаво — рече пазачът и се провря до пояс в кабината. От кабината се чу: — Кой е старши? Вие ли ще бъдете старши? Колко возиш? Аха… Да не лъжеш? Фамилията как ти е? Ким? Виж кво, Ким, аз твоето име ще го запиша… Здрасти, Волдемар! Бе все ти ли караш?… Пък аз все пазя. Покажи си удостоверението… Хайде, хайде, не ругай, покажи… Да ти е в ред удостоверението, иначе ще те… Абе ти защо връз удостоверението пишеш телефони? Чакай… Ква е тая Шарлотка? А-а, помня, помня. Дай и аз да го препиша… Е, мерси. Тръгвайте. Можеш да тръгваш…
Той скочи от стъпалото, вдигна прах с ботушите си, отиде до бариерата и легна върху тежестта. Бариерата бавно се вдигна, проснатите на нея мъжки гащи паднаха в праха. Камионът потегли.