В каросерията зашумяха, но Перец не ги чуваше: Гората! Гората наближава, надига се, извисява се по-високо и по-високо, като океанска вълна, и внезапно го поглъща. Няма вече слънце и небе, няма пространство и време, гората е заела тяхното място. Само миражи от сумрачни цветове, влажен плътен въздух, чудновати миризми, гъсти като дим, и тръпчив вкус в устата. Гората не докосва единствено слуха: ревът на двигателя и бърборенето на служителите заглушават горските звуци. Ето ти и гората, повтаряше Перец, ето и аз съм в гората, безсмислено повтаряше той. Не отстрани, а вътре, не наблюдател, а участник. Ето и аз съм в гората. Нещо прохладно и влажно докосна лицето му, погъделичка го, после се отдели и бавно се спусна на коляното му. Погледна го: тънко дълго влакно от растение, а може би от животно, а може би просто докосването на гората, приятелски поздрав или подозрително опипване; той не посмя да го пипне.
Камионът нахлуваше в гората като нашествие, жълтото, зеленото, кафявото покорно оставаха назад, а край пътя лежаха изоставените и забравени колонии от ветерани на настъпващата армия — рухнали черни булдозери с яростно вдигнати ръждиви щитове, потънали до кабината в земята трактори, от които изпълзяват като змии разплескани вериги, камиони без колела и без стъкла — всички мъртви, захвърлени за вечни времена, но все така безстрашно гледащи напред към пазвите на гората със своите изтърбушени радиатори и разбити фарове. А наоколо бушува гората, потръпва и се гърчи, променя цветовете си, прелива се и избухва, мами очите, връхлита и отстъпва, подиграва се, плаши и се шегува гората, и цялата е невъобразима, и не можеш да я опишеш, и съвсем те зашеметява.
Шеста глава
Перец, открехнал вратата на всъдехода, гледаше храсталака. Не знаеше какво трябва да види. Някаква гнусна пихтия. Нещо странно, което не може да се опише. Но най-странното, най-непредставимото, най-чудното бяха хората сред храсталаците. Перец гледаше единствено тях. Вървяха към всъдехода, фини и ловки, уверени и изящни, стъпваха леко, без да се оглеждат, мигновено и точно избираха мястото, където да стъпят, и си даваха вид, че не забелязват гората, че в гората са като вкъщи, че гората отдавна им принадлежи, даже сигурно не само си дават вид, но и наистина мислят така, а гората виси отгоре им, беззвучно им се хили и им показва милиарди средни пръсти, хитро представяйки се за позната, за покорна, за проста — съвсем своя. До някога, до време…
— Ех, хубаво парче е тази Рита — изстена бившият шофьор Тузик на Перец. Той стоеше до всъдехода, широко разтворил кривите си крака, и придържаше в чатала си гърмящия и треперещ мотоциклет. — Щях да се добера аз до нея, ама да не беше тоя Куентин… Бдителен човек.
Куентин и Рита бяха вече съвсем близо и Стоян излезе насреща им.
— Това е Перец — рече Стоян. — Разказвал съм ви.
Рита и Куентин се усмихнаха на Перец. Не беше време да се разглеждат и на Перец само му проблесна, че никога досега не е виждал толкова странна жена като Рита и толкова покъртително нещастен човек като Куентин.
— Здравейте, Перец — каза Куентин, като се усмихваше окаяно. — Дошли сте да разгледате? Никога ли по-рано не сте идвали да видите?
— Аз и сега нищо не виждам — отвърна Перец. Очевидно тази нещастност и тази странност са невидимо, но здраво свързани помежду си.
Рита, обърнала гръб, запали цигара.
— Защото не гледате натам — каза Куентин. — Направо погледнете, точно отсреща. Не виждате ли?
Тогава Перец видя и мигом забрави за хората. То се появи като скрито изображение върху фотохартия, като фигурка от тайнствена детска рисунка от „Къде се е скрило зайчето?“ — и щом го погледнеш, никога вече не можеш да го изгубиш от очи. То беше съвсем близо, започваше само на десетина крачки от колелата на всъдехода и от пътечката. Перец конвулсивно преглътна.
Живият стълб се издигаше към короната на дърветата, сноп тънки прозрачни нишки, лепливи, блестящи, извиващи се и напрегнати, сноп, пронизващ дебелите листа и отиващ някъде нагоре, към небесата. И се раждаше от една клоака, от мазна клокочеща клоака, пълна с протоплазма, жива, активна, подпухнала от мехури примитивна плът, която усърдно се организира и мигом пак се разпада и изхвърля продуктите от разлагането върху плоския бряг, наплюнчен от лепливата пяна… И в същия миг сякаш се включиха невидими звукофилтри и от бученето на мотоциклета се отдели гласът на клоаката: клокочене, плисък, хлипане, бълбукане, провлачени блатни стонове; и се надигна тежката пелена на вонята й: на сурово гнило месо, на лимфа, на свежа жлъчка, на цвик, на топъл декстрин — и тогава Перец видя, че на гърдите на Рита и Куентин висят кислородни маски и как Стоян, гнусливо мръщейки се, вдигна към лицето си маската на респиратора, но не я надяна, сякаш вярваше, че зловонията могат да му разкажат нещо, което не са му разказали нито очите, нито ушите…