— Тук при вас вони — каза Тузик с отвращение. — Като в морга.
А Куентин убеждаваше Стоян:
— Ти помоли Ким да се погрижат за дажбите. Все пак цехът ни е с вредни условия. Полага ни се мляко, шоколад…
Рита пушеше замислено, изстрелвайки дим от тънките си чувствителни ноздри.
Около клоаката грижливо наведените дървета потръпваха, клоните им бяха обърнати на една страна и униваха от клокочещата маса, и от тях се спускаха и падаха в клоаката дебели мъхести лиани, и клоаката ги поемаше, протоплазмата ги оглозгваше и ги трансформираше в себе си, както е могла да погълне и да сътвори от плътта си всичко наоколо…
— Перчик — рече Стоян. — Недей да се звериш така, ще ти изскочат зъркелите.
Перец се усмихна, но знаеше, че усмивката му е фалшива.
— А ти защо си взел мотоциклет? — попита Куентин.
— За всеки случай, ако заседнем. Те ще пълзят по пътечката, аз ще застана с едното колело на пътечката, с другото на тревата, а мотоциклетът ще върви отзад. Ако затънем, Тузик ще отиде с мотоциклета да извика буксир.
— Сто на сто ще затънете — каза Куентин.
— Естествено, че ще затънем — потвърди Тузик. — Глупав мерак, още тогава ви казах.
— Ти си трай — рече му Стоян. — Твоето е дребна работа… Скоро ли ще има излаз? — попита той Куентин.
Куентин погледна часовника си.
— Тъй… Тя сега се напложда всеки осемдесет и седем минути… Значи остават… остават… нищо не остава, ето, започва.
Клоаката се наплождаше. Плоските й брегове с припрени спазматични тласъци един след друг изблъскваха резени от белезникаво, неустойчиво потръпващо тесто, които безпомощно и сляпо се търкаляха по земята, после замираха, сплескваха се, изпъваха предпазливо лъжекрачета и веднага започваха да се движат смислено — все още суетливо, все още лутайки се, но вече в една посока, само в една точно определена посока, разпиляваха се, блъскаха се, по един радиус от утробата, към храсталаците и по-нататък, в една течлива белезникава колона, като огромни развлечени слузести мравки…
— Тук наоколо е истински батак — каза Тузик. — Така ще хлътнем, че и буксир не може да ни измъкне — никакво въже няма да издържи.
— Ще тръгнеш ли с нас? — попита Стоян Куентин.
— Рита е уморена.
— Добре де, Рита нека си иде в къщи, пък ние да тръгнем…
Куентин се колебаеше.
— Какво ще кажеш, Риточка? — попита той.
— Да, ще си ида в къщи — отвърна Рита.
— Добре. Пък ние ще идем, нали? Сигурно ще се върнем бързо. За малко, нали Стояне?
Рита хвърли фаса и без да се сбогува, тръгна по пътеката към биостанцията. Куентин се помота нерешително, после тихо рече на Перец:
— Мога ли да се настаня?
Той седна на задната седалка, в този миг мотоциклетът ужасно изрева, отскубна се изпод Тузик и високо подскачайки, полетя направо към клоаката. „Стой! — кресна Тузик, прикляквайки. — Накъде!“ Всички замряха. Мотоциклетът налетя на буците с диво врещене, изправи се на задното си колело и бухна в клоаката. Всички се наведоха напред. На Перец му се стори, че протоплазмата се огъна под мотоциклета, сякаш искаше да смекчи удара, леко и беззвучно го пропусна през себе си и се затвори отгоре му. Мотоциклетът млъкна.
— Свиня гадна! — рече Стоян на Тузик. — Какво направи!
Клоаката се превърна в уста, смучеща, вкусваща, наслаждаваща се уста. Тя въртеше в себе си мотоциклета, както човек смуче с език на едната и на другата страна голяма бучка захар. Мотоциклетът се въртеше в разпенената маса, изчезваше, появяваше се отново, безпомощно размахваше рогата на кормилото и с всяко появяване ставаше все по-мъничък, металната му обшивка изтъня, стана прозрачна като тънка хартия, през нея вече ясно се различаваха вътрешностите на двигателя, после обшивката се стопи, гумите изчезнаха, мотоциклетът изплува още веднъж и повече не се показа.
— Глътна го! — изрева Тузик с идиотски възторг.
— Свиня гадна! — повтори Стоян. — Ще ми платиш ти за това. Цял живот ще ми плащаш за това.
— Хубаво де — отвърна Тузик. — Ще платя. И какво толкоз направих? Врътнах газта в обратна посока — обясни той на Перец. — И оня хукна. Разбирате ли, пан Перец, исках да намаля газта, че да не трещи толкоз, ама врътнах в другата посока. Нито съм първият, нито съм последният. Пък и мотоциклетът си беше старичък… Аз ще си вървя — каза той на Стоян. — Какво да правя тук, ще си ида в къщи.