— Ти къде гледаш, бе! — извика внезапно Куентин с такава физиономия, че Перец неволно се отдръпна.
— Какво? — каза Тузик. — Където искам, там ще гледам.
Той гледаше назад, към пътеката, където под плътната жълто-зелена завеса на клоните се мяркаше оранжевата пелерина на Рита.
— Я ме пусни — рече Куентин на Перец. — Сега ще му обясня някои работи.
— Ти къде, ти къде! — развика се Стоян. — Куентин, ела на себе си!
— Няма какво да идвам на себе си, отдавна знам за какво се натиска.
— Слушай, не ставай дете… Стига! Ела на себе си!
— Остави ме, казвам ти, пусни ми ръката!
Те шумно се разправяха и блъскаха Перец от двете страни. Стоян здраво държеше Куентин за ръкава на сакото, а Куентин, почервенял и потен, без да сваля поглед от Тузик, с едната ръка избутваше Стоян, а с другата с все сила се мъчеше да превие Перец, та да го прекрачи. Той напираше с ревове и с всеки рев все повече се изхлузваше от сакото си. Перец улучи подходящ момент и изскочи от всъдехода. Тузик продължаваше да гледа подир Рита — зяпнал, с влажни ласкави очи.
— И защо ходи с панталон — каза той на Перец. — Нова мода измислиха — да ходят с панталони…
— Не го защитавай! — крещеше от всъдехода Куентин. — Той не е никакъв полов неврастеник, а просто мерзавец! Пусни ме, ще му дам да се разбере!
— Пък по-рано имаше такива едни роклички — продължаваше мечтателно Тузик. — Увият парче плат и го забождат с безопасна игла. А аз значи взимам и я разкопчавам…
Ако това се беше случило в парка… Ако беше в хотела, или в библиотеката, или в тържествената зала… Това се е случвало и в парка, и в библиотеката, и в тържествената зала по време на доклада на Ким „Какво трябва да знае всеки работник от Управлението за методите на математическата статистика“. Но сега гората виждаше всичко това и чуваше всичко — циничната похотливост, бликнала в очите на Тузик, алената физиономия на Куентин, разправящ се до вратата на всъдехода, тъпото, говеждо, досадно мърморене на Стоян за работата, за отговорността, за глупостта, и дрънченето на откъснатите копчета в предното стъкло… И кой знае какво мислеше гората за всичко това — дали се ужасява, дали се усмихва, дали се мръщи гнусливо…
— …! — каза Тузик с наслаждение.
Тогава Перец го удари. Сигурно го удари по скулата, защото изхрущя, и си навехна пръста. Всички млъкнаха. Тузик се хвана за бузата и изгледа Перец с изненада.
— Така не може — каза Перец твърдо. — Не трябва тук. Не трябва!
— Нямам нищо против — отвърна Тузик, повдигайки рамене. — Аз само защото нямам повече работа, мотоциклетът отиде, нали видяхте… И какво да правя тук?
Куентин гръмогласно попита:
— А един по мутрата?
— Добре де — с досада отвърна Тузик. — Ей тук ме удари, по костта… Без малко да е в окото.
— Не, аз питам: а още един по мутрата да искаш?
— Да — рече Перец решително. — Защото тук не трябва по този начин!
— Тогава да тръгваме — предложи Куентин и се отпусна на седалката.
— Туз, влизай — нареди Стоян. — Ако затънем, ще помагаш.
— Панталоните ми са чисто нови — възрази Тузик. — По-добре да съм на кормилото.
Никой не му отговори и той седна на задната седалка до Куентин. Перец се настани до Стоян и тръгнаха.
Мъничетата бяха вече доста далеч, но Стоян, като караше много внимателно с дясното колело по пътеката, а с лявото — по разкошния мъх, ги догони и мудно запълзя подире им, внимателно манипулирайки със съединителя. „Ще изпортиш съединителя“ — му рече Тузик, след това се обърна към Куентин и започна да обяснява, че изобщо не е имал предвид нищо лошо, че и без туй вече нямал мотоциклет, пък мъжът си е мъж и ако всичко му е нормално, той ще си остане мъж — гора да е наоколо, каквото и да е, без значение… „А по мутрата фраснаха ли те?“ — питаше Куентин. „Не, ти ми кажи на мен, ама без да лъжеш, фраснаха ли те по мутрата, или не?“ — прекъсваше той от време на време Тузик. „Не — отговаряше Тузик. — Не бързай, по-напред ме изслушай…“
Перец търкаше подутия си пръст и гледаше мъничетата. Децата на гората. Или може би слугите на гората… А може би и екскрементите на гората. Те бавно и неуморимо крачат в колона едно подир друго, сякаш текат по земята, преливат през стволовете на падналите дървета, през трапчинките, през локвите от застояла вода, през високата трева, през бодливите храсталаци. Пътеката се губи, потъва във вонящата мръсотия, скрива се под килима от твърди сивкави гъби, които с хрущене се чупят под колелата, после пак се появява, а мъничетата вървят по нея и си остават бели, чисти, гладки, без нито една прилепнала тревичка, без нито една рана от трънче, без нито едно петно от черната лепкава гнусотия. Те се леят с тъпа безмозъчна увереност, сякаш по отдавна позната и добре разучена пътека. Бяха четиридесет и три. „Отдавна се натискам за тук и ето, дойдох, и най-после виждам гората отвътре, и нищо не виждам. Можех да си измисля всичко това и в хотелската стая, в голата стая с трите незаети легла, късно вечерта, когато не ми се спи, когато е тихо и точно в полунощ започне да буха пневматичната преса и да набива пилоните на строителната площадка. Сигурно всичко, което е тук, в гората, можех да го измисля: и русалките, и бродещите дървета, и тези мъничета — как те изведнъж се превръщат в лесопокорителя Съливан, всичко — и най-нелепото, и най-святото. И онова, което е в Управлението, можех да го измисля, да си го представя, можех да си седя в къщи и да съчинявам, изтегнал се на дивана до радиото, заслушан в симфоничните джазове и в гласовете, бръщолевещи на непознати езици. Защото това тук нищо не значи. Да виждаш и да не разбираш — това е все едно да измисляш. Аз виждам, виждам и не разбирам, живея в свят, съчинен от някого, който не си е направил труда да ми го обясни на мен, а може би и на себе си. Тъга по разбирането — изведнъж си помисли Перец. — Ето от какво съм болен — от тъга да разбирам.“