Той извади подутия пръст и го долепи до хладната обшивка. Мъничетата не обръщат никакво внимание на всъдехода. Те сигурно дори не подозират неговото съществуване. Вонят остро и неприятно, кожата им е прозрачна и под нея като че ли някакви сенки се движат на вълни.
„Дайте да хванем едничко — предложи Куентин. — Не е трудно, ще го завием в моето сако и ще го отнесем в лабораторията.“ — „Не си струва“ — отвърна Стоян. — „Защо — възрази Куентин, — все едно, някога ще се наложи да си уловим.“ — „Страшно е — рече Стоян. — Първо, не дай си боже да умре, ще трябва да пишем доклад до Домарошчинер…“ — „А, ние сме си варили — рече изведнъж Тузик. — Не ми хареса, а момчетата рекоха, че нищо му няма. Прилича на заек, а аз заек в устата си не слагам, мен ако питаш, каквото котка, таквоз и заек — все едно. Гнуся се…“ — „Аз забелязах нещо — рече Куентин. — Броят на мъничетата е винаги просто число: тринайсет, трийсет и три, четиридесет и седем…“ — „Глупости — възрази Стоян. — В гората съм срещал групи по шест, по дванайсет…“ — „В гората може — рече Куентин, защото после се разпръсват в разни посоки по групи. А клоаката наплодява винаги просто число мъничета, можеш да провериш по дневника, при мен всичко се води…“ — „А пък веднъж — започна Тузик — ние с момчетата хванахме една тукашна мадама, егати какъв майтап!“ — „Тогава напиши статия“ — рече Стоян. — „Вече съм я написал — каза Куентин. — Ще ми бъде петнайста…“ — „Пък моите са седемнайсет — рече Стоян. — Плюс една под печат. А кого взе за съавтор?“ — „Още не съм решил. Ким препоръчва мениджъра, казва: сега най-важното е транспортът, а Рита ме съветва коменданта…“ — „Само не коменданта“ — рече Стоян. — „Защо?“ — попита Куентин. — „Не взимай коменданта — каза Стоян. — Повече нищо няма да ти кажа, но го имай предвид.“ — „Комендантът разрежда кефира със спирачно масло — рече Тузик. — Туй още когато беше завеждащ бръснарницата. Тогаз ние с момчетата му пуснахме в апартамента цяла шепа дървеници.“ — „Казват, готви се заповед — продължи Стоян. — Който няма поне петнайсет статии, ще мине обработка…“ — „Ами да — каза Куентин. — Гадна работа, знам ги аз тия спецобработки, от тях косите ти спират да никнат и устата ти цяла година вони.“
„В къщи — мислеше си Перец. — По-бързо вкъщи. Сега вече съвсем нямам работа тук.“ После видя как редицата на мъничетата се развали. Перец преброи: трийсет и две продължиха направо, а единайсет, наредени в също такава колона, завиха наляво и надолу, където измежду дърветата изведнъж се видя езеро — застояла тъмна вода, съвсем близо до всъдехода. Перец огледа ниското облачно небе и бледите очертания на скалите на Управлението. Единайсетте мъничета уверено поеха към водата. Стоян спря двигателя, всички слязоха и гледаха как мъничетата прехвърлят кривия пън на самия бряг и едно подир друго тежко пльосват в езерото. По тъмната вода изплуваха мазни кръгове.
— Потъват — рече Куентин с изненада. — Давят се.
Стоян извади карта и я разгърна на калника.
— Така си и знаех — каза той. — При нас езерото не е отбелязано. Село трябва да има, не езеро… Ето какво пише: „Сел. Абориг. Седемнайсет дробна черта единайсет.“
— Винаги е тъй — намеси се Тузик. — Кой ходи в гората по карта? Първо, всички карти са измама, и второ, изобщо не трябват. Тук днес може, да речем, да е път, а утре да е река, днес е блато, пък утре турят бодлива тел и наблюдателница. Или отворят склад.