— Не ми се ще да продължаваме — рече Стоян и се протегна. — За днес стига, а?
— Стига, разбира се — съгласи се Куентин. — Пък и Перец има да получава пари, хайде в колата.
— Бинокъл! — викна внезапно Тузик, сложил длан на чело и жадно загледан в езерото. — Ако ме питаш, там се къпе жена.
Куентин се спря.
— Къде?
— Голичка — рече Тузик. — Ей богу, голичка. Съвсем нищо.
Куентин пребледня и веднага скочи в колата.
— Къде я виждаш? — попита Стоян.
— Ей там, на брега…
— Там няма нищо — рече Куентин пресипнало. Той стоеше на стъпалото и оглеждаше с бинокъл отсрещния бряг. Ръцете му трепереха. — Проклет лъжец… Пак му се е прищяло един по мутрата… Нищо няма! — повтори той и даде бинокъла на Стоян.
— Абе как да няма — рече Тузик. — Да не съм очиларка. Имам око ватерпас2.
— Чакай, чакай, не дърпай — ядоса се Стоян. — Що за навик, да дърпаш от ръцете…
— Нищо няма — мърмореше Куентин. — Лъже… Дрънка врели-некипели…
— Само аз знам какво е — рече Тузик. — Това е русалка, честна дума.
Перец трепна.
— Дайте ми бинокъла — каза той.
— Нищо не се вижда — рече Стоян, като му подаваше бинокъла.
— Намерили на кого да вярват — Куентин постепенно се успокояваше.
— Ей богу, има! — настояваше Тузик. — Сигурно се е гмурнала. Сега ще изскочи.
Перец нагласи бинокъла според очите си. Не очакваше да види нещо — би било съвсем просто. И нищо не видя. Гладката повърхност, далечен, обрасъл с дървета бряг, и силуетът на скалите над назъбеното очертание на гората.
— А каква беше? — попита.
Тузик се зае да описва подробно, очертавайки я с ръце. Разказваше с апетит и пламенно, но съвсем не онова, което интересуваше Перец.
— Да, разбира се… — каза той. — Да, да…
„Може би е излязла да посрещне мъничетата“ — мислеше си той, тръшнал се на задната седалка до помръкналия Куентин и загледан в ритмично мърдащите уши на Тузик — Тузик дъвчеше нещо. Излиза от горския гъсталак, бяла, студена, уверена, и пристъпва във водата, в познатата вода, влиза в езерото, както аз влизам в библиотеката, потапя се в разлюлените зелени сенки, плува да посрещне мъничетата и вече ги е посрещнала в средата на езерото, на дъното, и ги е повела някъде, за нещо, за някого, и ще се заплетат кой знае какви горски случки и може би на много мили оттук ще стане или ще започне да става нещо: между дърветата ще бликнат кълбета виолетова мъгла, която изобщо не е мъгла, или на някоя спокойна поляна ще заработи още една клоака, или нашарени аборигени, които досега са седели кротко, гледали са учебните филми и търпеливо са слушали обясненията на прегракналата от усърдие Беатриса Вах, внезапно ще станат и ще си идат в гората, за да не се върнат вече никога… И всичко ще има дълбок смисъл, както е пълно със смисъл всяко движение на сложен механизъм, и всичко ще бъде странно и значи безсмислено за нас, или поне за онези от нас, които още не могат да свикнат с безсмислицата и да я приемат за правило. Той смътно догади важността на всяко събитие, на всяко явление: и защо мъничетата за едно наплождане не могат да бъдат четиридесет и две, или четиридесет и пет, защо стволът на ей това дърво е обрасъл точно с червен мъх и защо от надвисналите клони не се вижда небето над пътеката.
Всъдеходът се тресеше, Стоян караше бавно и Перец отдалеч видя наклонения стълб и дъската с надпис. Надписът беше размит от дъждовете и избледнял, стар надпис върху стара мръсносива дъска, закована с два огромни ръждиви пирона: „Тук преди две години при трагични обстоятелства се удави редовият лесопокорител Густав. На това място ще бъде поставен паметник“. Всъдеходът, люшкащ се на едната и на другата страна, мина покрай стълба.
„И какво сега, Густав — мислеше си Перец. — Как ти се случи точно тук. Сигурно си бил бомба момче, Густав, с бръсната глава, правоъгълна власата челюст и златен зъб, от краката до главата покрит с татуировки, с ръце до под коленете, с липсващ пръст на дясната длан, отхапан в пиянска свада. И лесопокорител си станал, разбира се, не по настояване на сърцето, ами така са се стекли твоите обстоятелства, излежавал си на скалата, дето сега е Управлението, отсъдения срок и къде ще бягаш, освен в гората. А в гората не си писал статии и даже не си мислил за тях, а си мислил за други статии, написани за теб и против теб. И си строил тук стратегически път, нареждал си бетонни плочи и си изсичал гората встрани, че при необходимост на този път да кацат осеммоторни бомбардировачи. Ами че може ли гората да понесе това? Затова и те е удавила на сухо място. Но пък подир десет години ще ти поставят паметник, може на твое име да кръстят кафене. Кафенето ще се казва «При Густав» и шофьорът Тузик ще си пие там кефира и ще милва раздърпаните гаджета от местния хор…