Тузик, струва ми се, има две присъди и кой знае защо все не за това, за което заслужава. Първия път хлътнал заради кражба на пощенския комплект на съответното предприятие, а втория — за нарушаване на паспортния режим. Пък Стоян например е чист. Той не пие нито кефир, нито нищо. Той нежно и чисто обича Алевтина, която от никого и никога не е обичана нежно и чисто. Щом излезе от печат двайсетата му статия, той ще предложи на Алевтина ръката и сърцето си и ще бъде отхвърлен въпреки статиите, въпреки широките рамене и красивия римски нос, защото Алевтина не може да търпи финягите, подозирайки (не без основание), че са до изумителност изтънчени развратници, Стоян живее в гората, където — не по примера на Густав — е дошъл доброволно и никога от нищо не се оплаква, макар че гората за него е всичко на всичко огромна грамада от непипнати материали за статии, предпазващи го от спецобработка… Можеш безкрайно да се чудиш, че се намират хора, които свикват с гората, а повечето са такива. Отначало гората ги привлича като място за романтика или като доходно място, или като място, където всичко е позволено, или като място, където можеш да се скриеш. След това малко ги плаши, докато един ден открият за себе си, че «и тук е същата неразбория, както навсякъде другаде», това ги примирява с чудатостите на гората, но никой няма намерение да преживее тук до старини… Ето например Куентин — ширят се слухове, че той живее в гората, само защото се страхува да остави без надзор своята Рита, а Рита за нищо на света не иска да се махне и никому не обяснява защо… Ето, стигнах и до Рита… Рита може да потъне в гората и да не се връща цели седмици. Рита се къпе в горските езера. Рита плюе на всички разпореждания и никой не смее да й прави забележки. Рита не пише статии, Рита изобщо нищо не пише, дори писма. Всички знаят, че нощем Куентин плаче и ходи да спи при барманката, когато барманката не е заета от никои друг… На биостанцията всичко се знае… Боже мой, вечерите те палят всички светлини на клуба, включват радиограмофона, пият кефир, пият много кефир и нощем, под лунната светлина, хвърлят бутилките в езерото — кой по-далеч. Бесуват, играят на желания или на бутилчица, на карти, на билярд, разменят жените си, а през деня в лабораториите преспиват гората от епруветка в епруветка, изучават гората под микроскоп, изчисляват гората с аритмометри, а наоколо стои гората, виси над тях, прокрадва се в спалните им, в душните часове преди буря до прозорците им идват тълпи бродещи дървета, надничат и сигурно също не разбират кои са тия, за какво са тук, защо изобщо са дошли…“
„Добре, че се махам — помисли си той. — Бях вече тук и нищо не разбрах, и нищо не открих от онова, което исках да открия, но вече знам, че никога нищо няма да разбера и никога нищо няма да открия, че всяко нещо си иска времето. Между мен и гората няма нищо общо, гората не ми е по-близка, отколкото Управлението. Но аз във всеки случай няма да се срамя тук. Ще си ида, ще работя и ще чакам. И ще се надявам, че ще му дойде времето…“
На двора на биостанцията беше пусто. Камионът го нямаше, нямаше опашка пред гишето на касата. Само на портала, препречил пътя, самотно стърчеше куфарът на Перец, а на перилата на стълбището висеше сивият му шлифер. Перец излезе от всъдехода и се огледа тревожно. Тузик под ръка с Куентин поеха към столовата, откъдето се носеше дрънкане на паници и мирис на пушек. Стоян рече: „Дай да хапнем, Перчик“ и вкара всъдехода в гаража. Перец с ужас разбра какво означава това: виещ грамофон, безсмислено дрънкане, кефир, а може би и по чашка… И така всяка вечер, много, много вечери…
Прозорчето на касата хлопна, сърдитият касиер подаде глава и закрещя:
— Вие какво се мотаете бе, Перец! Колко още да чакам! Елате да се подпишете.
Перец с вдървени крака се приближи до касата.
— Ето тук, парафът — под сумата — рече касиерът. — Не там, ето тук. Какво ви става, ръката ви трепери. Вземайте…
И започна да брои банкнотите.
— А къде са другите? — попита Перец.
— Не бързайте… Другите са в плик.
— Не, аз имам предвид…
— Хич не ме интересува какво имате предвид. Аз заради вас няма да сменям установения ред. Ето заплатата. Получихте ли я?
— Аз исках да разбера…
— Аз ви питам: получихте ли заплатата? Да или не?
— Да.
— Слава богу. А сега премията. Получихте ли премията?
— Да.
— Край. Позволете да ви стисна ръката, бързам. До седем трябва да съм в Управлението.
— Аз само исках да попитам — нетърпеливо рече Перец — къде са останалите… Ким, камионът… Те обещаха да ме отведат… на Материка…