— На Материка не мога, трябва да ида в Управлението. Моля ви, да затворя гишето.
— Аз не заемам много място.
— Не това е важното. Вие сте възрастен човек, трябва да ме разберете. Аз съм касиер, ведомостите са при мен. Ами ако стане нещо с тях? Дръпнете си лакътя.
Перец дръпна лакътя си и прозорчето хлопна. През мръсното стъкло той видя как касиерът прибира ведомостите, натъпква ги както падне, бутва ги в чантата, после вратата на касата се отвори, влязоха двама снажни пазачи, вързаха ръцете на касиера, надянаха на шията му примка и единият го поведе с въже, а другият взе чантата, огледа стаята и тогава забеляза Перец. Известно време те се гледаха през мръсното стъкло, след това пазачът много бавно и предпазливо, сякаш страхувайки се да не подплаши някого, постави чантата на стола и пак така бавно и предпазливо, без да сваля поглед от Перец, присегна към подпряната на стената карабина. Перец чакаше изтръпнал, не вярваше на очите си, а пазачът грабна винтовката, обърна се и излезе, като тръшна вратата подире си. Светлината угасна.
Тогава Перец се отдръпна от гишето, на пръсти отиде до куфара, взе го и хукна навън, колкото може по-далеч от това място. Скри се зад гаража и видя как пазачът се показа на вратата, хванал карабината пред себе си, погледна наляво, надясно, под краката си, свали от перилата шлифера на Перец, обвеси го на ръката си, прерови джобовете, после пак се огледа и пое към къщата. Перец седна върху куфара.
Беше хладно, мръкваше се. Перец седеше и гледаше глупаво към светещите прозорци, до половината варосани. Зад прозорците мърдаха сенки, на покрива безшумно се въртяха решетестите уши на локатора. Дрънчаха паници, в гората крякаха нощни животни. После някъде пламна прожектор, плъзна син лъч и в лъча иззад ъгъла на къщата излезе самосвал, изтрака, подскочи в дупка с вода и потегли към портала, съпровождан от лъча. В коша на самосвала седеше пазачът с карабината. Палеше цигара, закрил се от вятъра, и се виждаше дебелото рошаво въже, вързано за лявата му китка и влизащо през отворения прозорец в кабината.
Самосвалът замина и прожекторът угасна. През двора, затътрил огромните си чепици, мина мрачната сянка на втория пазач с пушка под мишница. От време на време се навеждаше и опипваше земята — явно търсеше някакви следи. Перец притисна влажния си гръб до стената и замрял го изпрати с очи.
В гората викаха страшно и провлачено. Някъде хлопна врата. На втория етаж се запали лампа, някой високо рече: „Ами и при теб е една задуха!“. Нещо кръгло и блестящо падна в тревата и се изтъркаля в краката на Перец. Той отново замря, но после разбра, че е бутилка от кефир. „Пеша — помисли си Перец. — Трябва пеша. Двайсет километра през гората. Това е лошото — че е през гората. Гората ще види един жалък, треперещ човек, потен от страх и от умора, изкривен от куфара, който кой знае защо не хвърля. Аз ще се мъкна, а гората ще гука и ще пищи от всички страни.“
Пазачът отново се появи на двора. Вече не беше сам, до него вървеше още нещо, пръхтеше, дишаше тежко, нещо огромно и на четири крака. Спряха насред двора и Перец чу мърморенето на пазача: „На, ето, на… Не яж, глупачко, а души… Това не ти е салам, това е шлифер, трябва да душиш… Е? Шерше, ти казвам…“ Онова, което беше на четири крака, скимтеше и пръхтеше. „Е де! — рече пазачът с досада. — Ти само бълхи намираш!… Пъш!“ Те се разтвориха в мрака. До вратата прочаткаха токчета, вратата хлопна. После нещо студено и мокро докосна бузата на Перец. Той трепна и едва не падна. Беше огромен вълчар. Тихо изскимтя, въздъхна и положи тежката си глава върху коляното на Перец. Перец го погали зад ухото. Вълчарът се прозя и сигурно би поостанал, но в този миг на втория етаж гръмна грамофон. Кучето мълчаливо отскочи и се понесе нанякъде.
Грамофонът се дереше, на много километри наоколо не остана нищо освен него. И тогава като в приключенски филм навсякъде пламна синя светлина, порталът зейна и на двора като огромен кораб изплува великански камион, целият разцъфтял в съзвездия от сигнални светлини, спря и угаси светлините, които се стопиха бавно, сякаш горско чудовище издъхваше сетен път. От кабината се измъкна шофьорът Волдемар и закрещя, широко раззинал уста, крещя дълго, до пресилване и свирепо, после плю, хлътна обратно в кабината и написа на портала с краката нагоре: „Перец!!!“ Тогава Перец разбра, че колата е дошла за него, грабна куфара и изтича през двора, страхувайки се да се огледа, страхувайки се да не чуе зад гърба си изстрели. С хиляди мъки изпълзя по двете стълбички до кабината — просторна като стая и докато настаняваше куфара, докато се нагласяше и търсеше цигара, Волдемар непрекъснато дрънкаше нещо, дереше се, жестикулираше и буташе с ръка Перец по рамото, но едва когато грамофонът млъкна, Перец най-после чу гласа му: Волдемар не говореше нищо особено, просто псуваше с най-мръсни думи.