— Странно говореше — каза Кандид. — Ей-сегичка си спомних, чувал съм такава реч… А кога и къде — на, не помня.
— И аз не помня — добави Нава. — Пък е истина, Мълчане, и аз съм чувала такива думи, може насън, може и в нашето село, не онова, дето живеем сега с теб, а в другото, дето отдавна съм се родила, ама излиза, че трябва да е било доста отдавна, защото бях много малка, всичко съм забравила оттогава, сега като че ли си спомних, но истински не мога да си спомня.
В следващата къща те видяха човек, който лежеше направо на пода до прага и спеше. Кандид се наведе над него, разтърси го за рамото, но човекът не се събуди. Кожата му беше влажна и студена като на амфибия, тлъст беше, мек и почти без мускули, а в полумрака устните му изглеждаха черни и лъщяха мазно.
— Спи — каза Кандид на Нава.
— Как ще спи — отвърна Нава, — като гледа.
Кандид отново се наведе и му се стори, че онзи наистина гледа, полупритворил клепачи. Но само му се стори.
— Ами, не, спи си — рече Кандид. — Да тръгваме.
Нава премълча — като никога.
Отидоха до средата на селото, надничаха във всяка къща и във всяка къща виждаха спящи. Всички бяха тлъсти потни мъже, нито една жена, нито едно дете. Нава съвсем млъкна. И на Кандид му беше чоглаво. Коремите на онези къркореха гръмко, те не се събуждаха, но почти всеки път когато на излизане Кандид поглеждаше към тях, му се струваше, че го изпращат с къс предпазлив поглед. Съвсем мръкна, през процепите между клоните надзърташе пепелявото от луната небе и Кандид отново се сети, че всичко това отвратително прилича на добър театрален декор. Чувстваше се уморен до крайност, до пълно безразличие, мечтаеше само за едно: да се изтегне под покрив (за да не се стовари отгоре му някаква нощна гадина), макар и направо върху твърдия утъпкан под, но по-добре в пуст дом, а не с тези подозрителни спящи. Нава съвсем увисна на ръката му.
— Не се страхувай — каза Кандид. — Няма нищо страшно.
— Какво рече? — попита тя сънено.
— Рекох: не се плаши, всички са полумъртви, с една ръка ще се справя.
— От никого не се страхувам — отвърна Нава сърдито. — Уморена съм, спи ми се, щом не ми даваш ядене. Само ходиш, ходиш, от къща в къща, от колиба в колиба, даже ми омръзна, навсякъде еднакво, всички вече спят, почиват, само ние двамата скитаме…
Тогава Кандид се реши и влезе в първата колиба. Беше съвсем тъмно. Ослуша се, опита се да разбере има ли някой, но долови само сумтенето на Нава, свряла чело в хълбока му. Пипнешком намери стената, провери сух ли е подът и легна, като сложи главата на Нава върху корема си. Нава вече спеше. Как да не я съжалиш, помисли той, не е хубаво тук… е, една нощ само… ще попитаме за пътя… денем сигурно не спят… в краен случай — към блатото, крадците са си отишли… пък и да не са… как ли са момчетата от Колибите? Нима пак вдругиден? Не, утре… утре…
Събуди го светлина и помисли, че е луната. В колибата беше тъмно, виолетов светлик проникваше през прозореца и през вратата. Стана му интересно — как лунната светлина може да нахлува едновременно и през прозореца, и през вратата отсреща, но после се сети, че е в гората, значи не може да има истинска луна, и веднага забрави за това, защото в ивицата светлина от прозореца се появи силует на човек, Човекът беше тук, в колибата, с гръб към Кандид и гледаше през прозореца, и по силуета личеше, че стои с ръце на гърба и навел глава, както горските жители не стоят никога — просто няма защо да стоят така, и както обичаше да стои до прозореца на лабораторията Карл Етинхоф — при дъждове и мъгли, когато нямаше работа, и той ясно схвана, че това е Карл Етинхоф, който веднъж тръгна от биостанцията за гората и вече не се върна, затова беше обявен за безследно изчезнал. Задъха се от вълнение, изкрещя: „Карл!“. Карл бавно се обърна, виолетовата светлина се плъзна по лицето му и Кандид видя, че не е Карл, а някакъв непознат местен човек, той безшумно се доближи до Кандид и се наведе над него, без да отпуска ръце иззад гърба си, и лицето му стана напълно видимо, изнурено голобрадо лице, съвсем различно от Карловото. Не промълви нито дума, дори като че ли не видя Кандид, изправи се и пое към вратата, все така прегърбен, и когато прекрачваше прага, Кандид осъзна, че все пак е Карл, скочи и хукна подир него.
На вратата се спря и огледа улицата, помъчи се да укроти болезнения нервен трепет. Светло е, защото ниско над селото виси виолетово светещо небе, всички колиби изглеждат абсолютно плоски и абсолютно неистински, а точно на другата страна на улицата стърчи висока чудновата постройка, каквито в гората няма, и наоколо се навъртат хора. Човекът, който приличаше на Карл, вървеше самотен към съоръжението, приближи се до тълпата и се смеси, стопи се в нея, сякаш никога не бе го имало. Кандид също искаше да се приближи до съоръжението, но почувства, че краката му са омекнали и не може да върви. Изненада се как още стои на крака, в страха си да не падне понечи да се улови за нещо, но нямаше за какво, обграждаше го пустота. „Карл — мърмореше, олюлявайки се, — върни се, Карл!“ Повтори тези думи няколко пъти, после в отчаянието си закрещя, но никой не го чу, защото в същия миг екна стенание, жалостно и диво, откровен плач от болка, от който ушите зазвънтяват и от очите бликват сълзи, и неизвестно как той веднага разбра, че се крещи точно откъм дългата постройка, може би защото нямаше откъде другаде. „Къде е Нава? — зарида той. — Момичето ми, къде си?“ Разбра, че в този миг я губи, че е дошъл мигът, когато изгубва всичко близко, всичко, което го свързва с този живот, и остава самотен. Обърна се, за да се вмъкне обратно в колибата, и видя Нава — отметнала глава, тя бавно падаше възнак, подхвана я и я повдигна, без да разбира какво става. Главата й беше отпусната назад и откритото гърло беше току пред очите му — онова място, където всички имат ямички между ключиците, Нава имаше две такива ямички, а той никога вече няма да ги види. Защото плачът не секваше, той разбра, че трябва да иде там, където някой плачеше. Разбираше — истински подвиг е сам да я отнесе там, но знаеше също, че за тях то не е никакъв подвиг, а съвсем естествена и нормална процедура, защото те не разбират какво значи това — да държиш в ръцете си дете, топло и единствено, и сам да го понесеш натам, където се плаче.