— Туй не са никакви удавници — рече Нава. — Не е разбрал Хромавия, просто са се къпали, ударил ги е горещ извор и всички са се сварили… Много е страшно, Мълчане — продължи тя след пауза. — Даже не ми се говори… И колко са много, цяло село…
Стигнаха до мястото, където пътят се раздвояваше, и спряха.
— Сега нагоре ли? — попита Нава.
— Да — отвърна Кандид. — Сега нагоре.
Свърнаха вдясно и заизкачваха склона.
— И всички са жени, забеляза ли? — попита Нава.
— Да — отвърна Кандид.
— Туй е най-страшното, туй хич не го разбирам. А може… — Нава погледна Кандид. — Може мъртваците да ги натирват тук? Сигурно мъртваците ги натирват — наловят от всички села, наблъскат ги в езерото и ги варят… Слушай, Мълчане, защо ни трябваше да излизаме от село? Да бяхме си седели, нищо такова нямаше да видим. Щяхме да мислим, че Хромавия си съчинява, щяхме да си живеем спокойно, ама не, прищя ти се в Града да ходиш… А за какво ти е притрябвал Града?
— Откъде да знам — отвърна Кандид.
Осма глава
Лежаха сред храстите в самия край на гората и оглеждаха билото през листата. Хълмът беше полегат и гол, на върха му като шапка лежеше облак виолетова мъгла. Нагоре беше открито небе, духаше напорист вятър и гонеше сиви облаци, ръмеше дъжд. А виолетовата мъгла седеше неподвижно, като в безветрие. Беше хладно, дори студено, те бяха мокри до кости, побиваха ги тръпки, тракаха зъби, но вече не можеха да се махнат: на двайсетина крачки, щръкнали като статуи, стояха три мъртвака с широко разтворени черни устни и с празни погледи зяпаха върха на хълма. Дойдоха само преди пет минути. Нава ги подуши и се втурна да бяга, но Кандид запуши устата й с длан и я притисна към тревата. Малко се поуспокои, само трепереше, но вече не от страх, а от студ, и гледаше не към мъртваците, а към хълма.
На хълма и около него ставаше нещо странно, някакви грандиозни приливи и отливи. От гората с плътно басово жужене внезапно излитаха огромни ята мухи, устремяваха се към върха и потъваха в мъглата. Склоновете оживяваха от колони мравки и паяци, от храсталаците се измъкваха стотици плужеци-амеби, гигантски рояци пчели и оси, орляци многоцветни бръмбари уверено прелитаха под дъжда. Беше шумно — като при буря. Вълната се вдигаше към върха, просмукваше се във виолетовата мъгла, изчезваше в нея и тогава внезапно настъпваше тишина. Хълмът ставаше мъртъв и гол, но след някое време се вдигаше врява, отново всичко изригваше из мъглата и се устремяваше към леса. Само плужеците оставаха на върха, но вместо тях по склона се юрваха най-невероятни и неочаквани създания, неугледни ръкоядци щъкаха на чупливите си крачета и още някакви непознати, невиждани, пъстри, многооки, голи, блестящи — полузверове, полунасекоми… И пак ставаше тихо, и пак всичко се повтаряше отначало, и пак, и пак, в заплашителен напорист ритъм, с незатихваща енергия — струва ти се, че всичко винаги е било така и винаги така ще бъде, в същия ритъм и със същата енергия… По едно време от мъглата със страшен рев изскочи млад хипоцет, на няколко пъти пробягаха мъртваци и мигом се мушваха в гората, като оставяха подире си белезникави ивици застиваща пара. А неподвижната виолетова мъгла гълташе и изплюваше, гълташе и изплюваше неуморимо и методично като машина.
Хромавия разправяше, че Града бил на хълма. Може това да е Града, може това да наричат Град. Да, сигурно това е Града. Но какъв е неговия смисъл? Кому е необходим? И тази необикновена дейност… Очаквах нещо такова… Глупости, нищо такова не съм очаквал! Мислех само за стопаните му, а къде са те — стопаните? Кандид погледна мъртваците. Стърчаха в предишните си пози, все тъй зинали. Може би греша, помисли Кандид. Може те да са стопаните. Сигурно през цялото време греша. Съвсем се отучих да мисля. Ако ми хрумнат някои мисли, веднага се оказва, че съм напълно неспособен да ги свържа… Досега от мъглата не е излизал нито един плужек. Въпрос: а защо от мъглата не е излизал нито един плужек?… Не, не така. Трябва подред. Търся начало на разумна дейност… Грешка, пак грешка. Разумната дейност изобщо не ме интересува, Аз просто търся някого, който да ми помогне да се върна у дома. Да ми помогне да преодолея тези хиляди километри гора. Да ми каже поне накъде да вървя… Мъртваците трябва да имат стопани, аз търся тези стопани, аз търся първопричината на разумната дейност. Малко се ободри — този път излезе свързано. Да започнем отначало. Да премислим всичко — спокойно и без суетене. Сега не бива да се суетя, сега е време да премисля всичко спокойно и без суетене. Да започнем отначало. Мъртваците трябва да имат стопани, защото мъртваците не са хора и защото мъртваците не са животни. Следователно — мъртваците са направени. Ако бяха хора… А защо всъщност да не са хора? Той разтри чело. Вече реших този въпрос. Отдавна, още в село. Даже два пъти го решавах, кой знае защо, първия път забравих решението, а сега забравих доказателството…