— Каква мръсотия…
— Трябва да се чисти, да се чисти — отвърна бременната, надигайки се. — Започвай, няма защо да отлагаш. Разбра ли всичко?
Момичето кимна.
— Тогава ние тръгваме, а ти започни веднага.
Момичето се обърна и пое към виолетовата мъгла на хълма. Мимоходом се спря до пъстрото кълбо, сграбчи едва мърдащата лапа и продължи нататък, помъкнала кълбото подире си.
— Великолепна посестримка — рече бременната. — Браво.
— Ще управлява — допълни Навината майка и също се надигна. — Има характер. Е, да тръгваме…
Кандид едва ги чуваше, не можеше да отмести поглед от черната локва, останала след повалянето на ръкояда. Тя даже не го докосна, даже с пръст не го пипна. Просто стоеше над него и правеше каквото си искаше… Толкова мила, толкова нежна, ласкава… Даже с пръст не го пипна… И с това ли трябва да свикна? Да, помисли той. Трябва. Видя как Навината майка и бременната внимателно вдигат Нава, как я хващат за ръцете и я водят към гората, надолу към езерото. Без да му обръщат внимание. Без да му кажат нито дума. Отново погледна локвичката. Почувства се дребен, жалък и безпомощен, но все пак се реши и тръгна подир тях, настигна ги, плувнал в пот от страх, но ги последва. Някаква горещина обля гърба му. Огледа се и отскочи встрани: по петите му крачеше огромен мъртвак — масивен, жежък, безшумен, ням. Виж ти, помисли Кандид, значи просто робот, слуга. Браво на мен, помисли, сам го разбрах. Забравих как го разбрах, но това не е важно, важното е, че го разбрах, че съобразих. Съпоставих и съобразих — сам… Имам мозък, нали? — каза той на себе си, загледан в гърбовете на жените. — За вас е нищо работа… Но и аз мога едно-друго.
Жената разказваше за някакъв, които се захванал с непосилна работа и станал за смях. Забавляваха се, смееха се. Вървяха из гората и се смееха. Сякаш отиваха по селските улици на седянка. А наоколо беше гората, под краката им нямаше даже пътека, а гъста светла трева, в такава трева винаги има дребни незабележими цветенца — хвърлят спори, които влизат под кожата и покълват в тялото. А те се кикотят и бъбрят, клюкарстват, Нава е между тях и спи, но те са направили така, че да върви уверено, без да се препъва… Бременната се озърна, видя Кандид и разсеяно попита:
— Още ли си тук? Иди в гората, в гората! Защо вървиш подире ни?
Да, помисли Кандид. Защо? Какво общо имам с тях? Имаше нещо, нещо трябваше да разбера… Не, друго беше. Нава! — изведнъж си спомни той. Разбра, че е изгубил Нава. И нищо не може да се направи. Нава отива с майка си, всичко е наред, отива при стопаните. А аз? Аз оставам. А защо все пак вървя подире им? Изпращам Нава? Ами че тя спи, те я приспаха. Стана му тъжно. Сбогом, Нава, помисли си той.
Стигнаха кръстопътя, жените завиха вляво, към езерото. Към езерото с удавниците. И те са си удавници… Пак за всичко са лъготили, всичко са объркали… Минаха покрай мястото, където Кандид чакаше Нава и ядеше пръст. Отдавна беше, помисли Кандид, почти толкова отдавна, колкото и биостанцията. Би-о-стан-ци-я… Едва тътрузеше крака; ако по петите му не вървеше мъртвакът, сигурно вече щеше да е изостанал. Жените спряха и го погледнаха, Наоколо имаше тръстики, земята под ходилата беше топла и мочурлива. Нава стоеше със затворени очи, леко олюлявайки се, а жените го гледаха замислено. Тогава си спомни:
— Как да ида до биостанцията? — попита той.
На лицата им се изписа изумление и той съобрази че говори на родния си език. Даже сам се изненада — не помнеше кога за последен път е говорил на този език.
— Как да стигна до Белите ридове? — попита той.
Бременната отвърна през смях:
— Виж ти какво искал този пръч… — Не говореше на него, говореше на Навината майка. — Интересно, нищо не разбират. Нито един от тях нищо не разбира. Представяш ли си как се домъкват до Белите ридове и изведнъж попадат в полето на битките!
— Живи си изгниват — рече майката на Нава замислено. — Вървят и изгниват, както вървят, без дори да забележат, че не вървят, а тъпчат на едно място. Ама нека вървят, това е само от полза за Разрохването. Да изгние е полезно. Да се разтвори: — също. А може да е защитен? Защитен ли си? — попита тя Кандид.
— Не разбирам — отговори Кандид шепнешком.
— Мила моя, какво го питаш, откъде накъде ще е защитен!
— На този свят всичко е възможно. Чувала съм и такива работи — отговори майката на Нава.