— Празни приказки — рече бременната. После пак внимателно огледа Кандид. — А знаеш ли — продължи тя, — от него може да има по-голяма полза тук. Помниш ли какво каза вчера Възпитателката?
— Аха — кимна Навината майка. — Като че ли… Нека… Нека остане…
— Да, да, остани — обади се внезапно Нава. Вече не спеше и също подозираше, че става нещо нередно. — Ти остани, Мълчане, никъде не ходи, защо сега да си тръгваш? Нали искаше в Града, а онуй езеро е Града, нали, мамо? Или на мама се сърдиш? Ами ти не се сърди, добричка ми е тя, само днес, кой знае защо, е ядосана… Сигурно от жегата…
Майка й я хвана за ръката. Кандид видя как около главата на майката бързо се сгъсти познатото виолетово облаче, за миг очите й станаха стъклени и потънаха, след това рече:
— Да тръгваме, Нава, чакат ни.
— А Мълчан?
— Той ще остане тук. Той няма работа в Града.
— Ама аз искам да е с мен! Как не разбираш, мамо, мъж ми е, за мъж ми го дадоха и той отдавна си ми е мъж…
Двете жени се намръщиха.
— Да тръгваме — продължи Навината майка. — Още нищо не разбираш… Никому не е нужен той, той е излишен, те всички са излишни, защото са грешка… Тръгвай де! Добре, после ще се върнеш при него… ако искаш.
Нава се опъваше, сигурно чувстваше същото, което и Кандид — че се разделят завинаги. Майка й я теглеше за ръката към тръстиките, а тя се извръщаше тревожно и крещеше:
— Не си отивай, Мълчане! Скоро ще си дойда, хич не мисли да тръгнеш без мен, няма да бъде хубаво, нечестно ще бъде! Нека да не си ми мъж, щом това, кои знае защо, не им харесва, ама аз пак съм ти жена, аз те отчувах, а сега ти ме чакай! Чуваш ли, чакай!
Той гледаше подир нея, вяло махаше с ръка, кимаше, съгласяваше се, опитваше се да се усмихне. Сбогом, Нава, мислеше си той. Сбогом. Те се скриха от погледа му, останаха да стърчат само тръстиките, но гласът на Нава още ехтеше, после се чу плясък на вода и всичко утихна. Той преглътна буцата, заседнала на гърлото му, и попита бременната:
— Какво ще правите с нея?
Тя все още го разглеждаше внимателно.
— Какво ще правим с нея ли? — замислено рече бременната. — Не е твоя работа, пръч такъв, какво ще правим с нея. Сто на сто обаче тя вече няма да има нужда от мъж. И от баща също… Ами с теб какво ще правим? От Белите ридове си, не можем да те пуснем просто така…
— А какво ви трябва? — попита Кандид.
— Какво ни трябва… Мъже във всеки случай не ни трябват. — Тя улови погледа на Кандид и се изхили презрително. — Не ни трябват, не ни трябват, успокой се! Опитай се поне веднъж в живота си да не бъдеш пръч. Опитай се да видиш света без пръчове… — Тя говореше, без да мисли, по-точно, мислейки за нещо друго. — За какво още те бива? Кажи ми, жалък пръч такъв, какво умееш?
Нещо се криеше в думите й, в нейния тон, в нейното пренебрежение и в равнодушната й властност, нещо съществено, нещо отвратително и страшно, но беше трудно да се разбере и Кандид, кой знае защо, си спомни черните квадратни врати, Карл и двете жени — също такива равнодушни и властни.
— Чуваш ли ме? — попита бременната. — Какво умееш?
— Нищо не умея — вяло отговори Кандид.
— Може би умееш да управляваш?
— Някога можех — рече Кандид. Я върви по дяволите, помисли си той, какво си се лепнала за мен! Аз те питам как да ида до Белите ридове, а ти си се лепнала за мен… Изведнъж разбра, че се страхува от нея, иначе отдавна би си отишъл. Тя беше тук стопанинът, а той — жалък мърляв глупав пръч.
— Някога си умеел — повтори тя. — Заповядай на това дърво да легне.
Кандид погледна дървото — огромно дебело дърво с пищна корона и мъхнат ствол. Повдигна рамене.
— Добре — рече тя. — Тогава го убий. И това ли не можеш? Можеш ли изобщо да правиш живото мъртво?
— Да убивам?
— Не непременно да убиваш. И ръкоядът може да убива. Да направиш живото мъртво. Да принудиш живото да стане мъртво. Можеш ли?
— Не разбирам — отговори Кандид.
— Не разбираш… Ами какво правите на тези Бели ридове, щом дори това не разбираш? А да правиш мъртвото живо — и това ли не умееш?
— Не.
— А какво умееш? Какво си правил на Белите ридове, преди да паднеш? Просто си плюскал и си мърсил жените, а?
— Изучавах гората — каза Кандид.
Тя го погледна строго:
— Не се опитвай да ме лъжеш. Сам човек не може да изучава гората, това е все едно да изучаваш слънцето. Ако не искаш да кажеш истината, поне си признай.
— Наистина изучавах гората — отвърна Кандид. — Изучавах… — Обърка се. — Изучавах най-дребните същества в гората. Тези, които не се виждат с око.
— Пак лъжеш — търпеливо рече жената. — Не може да се изучава онова, което е невидимо за окото.