— Дявол да ме вземе! — започна Волдемар. — Исках да тръгна направо за Материка, ама гледам — спите, хайде, мисля си да се отбия в гаража, да ударя един шах… Тъкмо бях намерил Ахил, шлосера, изтичахме за кефир, седнахме, наредихме… Аз му предлагам дамски гамбит, той го приема, всичко си е както му е ред… Аз — „е–4“, той — „це–6“… Викам му: хайде, моли за пощада! И точно тогава се започна… Да имате цигари, пан Перец?
Перец му даде цигара.
— Какво е това оттегляне? — попита той. — И къде отиваме ние?
— Най-обикновено оттегляне — отвърна Волдемар, разпалвайки цигарата. — Всяка година правим такова оттегляне. Избягала една от машинките. И заповед: всички да я ловят! И ей на — ловят.
Излязоха от селището. По пущинаците, озарени от луната, бродеха хора. Сякаш играеха на жмичка — ходят полуприклекнали, с широко разперени ръце. Очите им са завързани. Един със замах налетя на стълб и сигурно извика от болка, защото останалите се заковаха на място и започнаха да въртят глави.
— Тоя цирк е всяка година — продължаваше Волдемар. — И фотоелементи си имат, и акустика, и кибернетика, и на всяко кьоше поставиха по един готвач за пазач — и пак всяка година поне една машинка ще избяга. И ти казват: захвърляй всичко и върви да я търсиш! А на кой му е кеф да я търси? На кой му е кеф, питам, да има нещо общо с нея? Даже ако с крайчеца на окото си я видиш — и край! Или ще те блъснат при инженерите, или ще те въдворят в гората, на най-далечната база, да спиртосваш гъби, че да не можеш — опазил господ! — да разгласиш. И ето на — лови народът, кой както може. Един очите си връзва, че да не вижда, друг друго… А по-умните просто духват и крещят с пълно гърло. От теб документ ще искат, на друг обиск ще направят, трети просто се качва на покрива и вие. Уж вършиш работа, пък риск никакъв…
— А ние какво, също ли ловим?
— Ами че как, ловим. Народът лови и ние като всички. Шест часа ще ловим по часовник. Има заповед: ако в течение на шест часа избягалият механизъм не бъде намерен, ще го взривят дистанционно. За да е всичко скрито-покрито. Иначе може да попадне във вражески ръце. Нали видя какъв хаос е в Управлението? О, това е още райска тишина, да видиш какво ще започне подир шест часа! Тъй де, никой не знае къде се е свряла машинката. Може да ти е в джоба. Пък има мощен заряд, за всеки случай… Тъй миналата година машинката се оказа в банята, пък банята пълна с народ — спасяват се. Банята, викат си, е влажно място, скрито… И аз бях там. Банята, мисля си… И право през прозореца ме хвърли, плавно, като върху вълна. Даже не успях да мигна, седя си в канавката, а над мен летят горящи греди…
Наоколо вече беше равнина, посърнала тревица, мъжделива лунна светлина, разбит белеещ се път. Отляво, където е Управлението, отново объркано се размятаха светлини.
— Само едно не разбирам — каза Перец. — Как ще я ловим, ами че ние даже не знаем като какво е… Малка ли е, голяма ли е, тъмна ли е, или светла…
— Скоро ще видите — обеща Волдемар. — Само след пет минути ще ви покажа. Как ловят умните хора. Дявол да го вземе, къде беше мястото… Загубих го. Сигурно съм взел вляво. Аха, вляво… Ей го складът за техниката, от него надясно…
Камионът свърна от пътя и се замята върху буците. Складът остана вляво — редици от огромни светли контейнери, като мъртъв град в равнината.
… Сигурно не е издържала. Те са я тръскали на вибростенд, те съсредоточено са я изтезавали, ровили са се в нейните вътрешности, обгаряли са тънките й нерви с поялник, задъхвала се е от миризмата на колофон, принуждавали са я да върши глупости, усъвършенствали са я, че да върши все повече глупави глупости, а вечерите са я затваряли — изтерзана, обезсилена — в горещия склад. Докато накрая решила да се махне, макар да разбрала всичко — и безсмислието на бягството, и своята обреченост. И си е отишла, понесла в себе си самоубийствения заряд, сега се крие на тъмно, меко пристъпва с коленчатите си крака и гледа, и се ослушва, и чака… Вече сигурно й е напълно ясно онова, което по-рано само е подозирала: че не съществува никаква свобода, все едно дали са отворени или затворени вратите пред теб, че всичко е глупост и хаос и съществува единствено самотата…
— А! — викна Волдемар доволно. — Ето го, миличкото. Ето го, скъпичкото…