Перец отвори очи, но видя пред себе си само обширно черно мочурище, даже не мочурище, а направо блато, и чу как ревна двигателя, после се надигна вълна от мръсотия и пльосна върху предното стъкло. Двигателят пак изрева и млъкна. Стана невероятно тихо.
— Ето как ще го направим ние — рече Волдемар. — Всичките шест колела буксуват. Като сапун в тас. Разбра ли? — Той бутна фаса в пепелника и отвори вратата. — Има още някой — съобщи той и изкрещя: — Ей, приятелче, как върви?
— Всичко е наред! — чу се отвън. — Хвана ли?
— Хванах хрема! — чу се отвън. — Унд пет попови лъжички.
Волдемар здравата хлопна вратата, запали лампичката в кабината, погледна Перец, смигна му, измъкна изпод седалката мандолина и наклонил глава към дясното си рамо, започна да подрънква по струните.
— Вие се настанете, настанете се — гостоприемно каза той. — Докато се съмне, докато докарат буксир…
— Благодаря — покорно отвърна Перец.
— Не ви ли преча? — вежливо попита Волдемар.
— Не, не — каза Перец, — моля ви се…
Волдемар отметна глава, премрежи очи и запя с печален глас:
Тинята бавно се стичаше по предното стъкло, видя се лъщящото под луната блато и странното очертание на автомобил, щръкнал насред блатото. Перец изключи чистачките и след време с изумление откри, че в тресавището стои стара бронирана кола, затънала до люка.
Волдемар с все сила удари по струните, взе фалшив тон и се изкашля.
— Ей, приятелче! — чу се отвън. — Да ви се намира хапване?
— Какво? — кресна Волдемар.
— Имаме кефир.
— Не съм сам!
— Елате всички! За всички има! Запасихме се — знаем за къде сме тръгнали!
Шофьорът Волдемар се обърна към Перец.
— Ами какво пък — възторжено каза той. — Да идем. Ще пийнем кефир, можем да поиграем тенис, а?
— Аз не играя тенис — рече Перец.
Волдемар извика:
— Веднага идваме! Само да надуем лодката!
Той бързо като маймуна се метна в каросерията, дръннаха железа, нещо се счупи, подсвирваше си весело. После се чу плясък, шляпане на нозе на борда и гласът на Волдемар някъде отдолу: „Готово, господин Перец! Мятайте се, само вземете мандолината!“ Долу, върху блестящата повърхност на течната гадост лежеше надуваема лодка, в нея като гондолиер, широко разкрачил крака и с голяма сапьорска лопата в ръце, стоеше Волдемар и щастливо усмихнат гледаше нагоре към Перец.
… В ръждясалата бронирана кола от времето на Вердюн е горещо до повръщане, вони на изгоряло масло и бензин, над желязната командирска масичка с изписани мръсни думи мъждука лампа, под краката приплясва тиня, ходилата ти вкочанясват, изкорубеният тенекиен шкаф за боеприпаси е наблъскан с бутилки кефир, всички са в нощно бельо и настървено чешат космати гърди, всички са пияни и дзънка мандолина, и стрелецът от купола в американена риза, за когото няма място, изтръсква отгоре пепел и понякога пльосва долу по гръб, и всеки път казва: „Пардон, припознах се…“ и пак с готовност го качват обратно…
— А, не — каза Перец, — благодаря, Волдемар, ще остана тук. Трябва да поизпера, пък и гимнастика още не съм правил.
— Е — отвърна Волдемар с уважение, — това е друга работа. Тогава аз ще ида, а вие, като свършите прането, веднага викнете, ще дойдем да ви вземем… Само мандолината…
Той отплава с мандолината, а Перец остана и гледаше как онзи отначало се опитва да гребе с лопатата, но от това лодката само се върти на място, тогава започна да се отблъсква, като с прът, и работата тръгна. Луната го обливаше с мъртвешка светлина и той приличаше на последния човек, останал след последния Велик потоп, който плава между покривите на най-високите сгради, съвсем самотен, търсещ спасение от самотата си и още пълен с надежди. Доплава до бронираната кола, задумка с юмрук по бронята, отвътре се показаха, зацвилиха и го дръпнаха с главата надолу. Перец остана сам.
Беше самотен, като единствен пътник в нощен влак, закретал с трите си овехтели вагончета по отмиращо железопътно отклонение, във вагона всичко скърца и се клати, през напълно изпочупените прозорци духа и мирише на локомотивна сгурия, на пода подскачат фасове и изпомачкани книжки и на закачалката се полюшва забравена от някого сламена шапка, а когато влакът стигне последната гара, единственият пътник ще излезе на гнилата платформа и никой няма да го посрещне, със сигурност знае, че никой няма да го посрещне, и ще се помъкне към къщи, а в къщи ще си направи на котлончето омлет с две яйца и вмирисан позеленял колбас…