Бронираната кола изведнъж се разтресе, задрънча и се озари в трескави пламъци. Стотици разноцветни светещи нишки се протегнаха от нея към равнината и в сиянието на луната, в блясъка на припламванията се видя как от колата по гладката повърхност на блатото тръгнаха широки кръгове. На люка се показа някой в бяло и започна да се дере: „Милостиви височества! Дами и господа! Салют на нациите! С най-дълбок поклон, ваше сиятелство, имам чест, многоуважаема княгиня Дикобелла, ваш покорен слуга, техника по надзора, подпис не се чете…“ Бронираната кола отново затрещя, заблестя в светлини и утихна.
„Ох, ще ви насадя аз на вас неизкореними лози — помисли си Перец, — да потъне в джунгли проклетия ви род, в кръв да се удави, греди да го бият и в къщата ви отровни карелски брези да поникнат!“
… Гората се надига, тръгва по серпантината, катери се по отвесната скала, най-отпред са вълните виолетов облак, от тях изпълзяват милиарди зелени пипалца, отпущат се, свиват се, а на улиците са бликнали клоаки и къщите затъват в бездънни езера, и скачащи дървета преграждат бетонни писти, наблъскани със самолети, където хората стоят на разбъркани купчини, с бутилки кефир, със сиви папки с печати и с тежки сейфове, а земята под скалите се цепи и ги поглъща. Ще бъде толкова закономерно, толкова естествено, че никой няма да е изненадан, ще са само изплашени и ще приемат крушението си като възмездие, което отдавна в страха си са очаквали. А шофьорът Тузик тича като паяче между полюшващите се сгради и търси Рита, за да получи все пак накрая своето, но така и не успява…
От бронираната кола се извисиха три ракети, офицерски глас изрева: „Танковете вдясно, укритието вляво! Екипаж — в укритието!“ и веднага някой подхвана неясно: „Гаджетата вляво, леглата вдясно! Екипаж — по леглаа-та!“ И се чу ръмжене и топуркане, вече съвсем нечовешки, сякаш табун от пламенни жребци се блъска в желязната кутия в копнежа си да избяга на воля при кобилите. Перец отвори вратата и погледна навън. Под краката му се стелеше тресавище, дълбоко тресавище и огромните колела на камиона вече бяха потънали в гъстата кал до стъпалата, но брегът беше близо.
Перец се прехвърли в каросерията и дълго крачи по задния перваз, затопуркал грохотно по необятното стоманено корито в гъста лунна сянка, после се преметна през страничната преграда и по една от безбройните стълбички се спусна до самата вода. Известно време събираше смелост, виснал над ледената тиня, а след това, когато от бронираната кола отново затракаха като с картечница, затвори очи и скочи. Тинята започна да се сляга под краката му и се слягаше дълго-дълго, като че ли безкрайно, и когато почувства под себе си твърд, беше вече затънал до гърдите. Натискаше тинята с цялото си тяло, изтласкваше се с длани и отначало само пляскаше на едно място, но после свикна и тръгна и за своя изненада, доста бързо излезе на сухо.
„Добре е да потърся хора — помисли си той. — Като начало просто хора — чисти, избръснати, внимателни, гостоприемни. Не ми трябват полети на мисълта, не ми трябват блестящи таланти. Не ми трябват изумителни цели, нито отвращение от себе си. Само да плеснат с ръце щом ме видят, да изтичат да напълнят ваната, да намерят чисто бельо, да сложат чайника и никой да не пита за документи, да не иска автобиографии в три екземпляра с приложение дванадесет дублирани отпечатъка от пръстите, и никой да не отива до телефона и да съобщава с полушепот където трябва, че се е появил някакъв непознат, целият в кал, нарича себе си Перец, но едва ли е Перец, защото Перец го убиха на Материка, вече има заповед за това и утре ще бъде закачена… Не трябва да са принципни привърженици или принципни противници на каквото и да е. Не трябва да са принципни противници на пиянството, само те самите да не са пияници. Не трябва да са принципни привърженици на майчицата правда, само да не лъжат и да не говорят гадости нито пред очите, нито зад гърба. И да не искат от човека пълно съответствие с някакъв си там идеал, а да го приемат и разбират такъв, какъвто си е… Боже мой — помисли си Перец, — нима наистина искам толкова много?“
Той излезе на пътя и дълго се влачи към светлините на Управлението. Там неуморимо припламваха прожектори, мятаха се светлини, извисяваше се разноцветен дим. Перец крачеше, в обувките му шляпаше вода, изсъхналите дрехи се бяха вкоравили и шумоляха като картонени, понякога от панталона му се отчупваше коричка кал и падаше на пътя, и всеки път му се струваше, че е изтървал портфейла с документи и панически опипваше джобовете си, а когато стигна до склада с техниката, изведнъж го опари отвратителната мисъл, че документите са се намокрили, всички печати и подписи са размазани, станали са нечетливи и непоправимо подозрителни. Той спря, с ледени пръсти разтвори портфейла и измъкна всички удостоверения, всички пропуски, всички свидетелства, всички справки и започна да ги преглежда под лунната светлина. Оказа се, че няма нищо страшно, че водата е изпотила само някаква дълга справка върху гербова хартия, удостоверяваща, че предявителят на настоящия документ е минал курс по ваксиниране и се допуска да работи на електронноизчислителна машина. Тогава отново постави документите вътре, акуратно подреди паричните знаци и щеше да продължи, но веднага си представи как излиза на главната улица и хората с картонени маски и накриво залепени бради го хващат за ръцете, връзват му очите, дават му да души нещо и му заповядват: „Търси! Търси!“, питат: „Запомнихте ли миризмата, сътрудник Перец?“ и го насъскват: „Шерше, глупачето ми, шерше!“ Като си представи това, той спря, свърна от пътя и изтича привит към склада за техника, гмурна се в сенките на огромните светли сандъци, заплете крака в нещо меко и се строполи върху купчина парцали и кълчища.