Выбрать главу

— Ах, не мога да работя — възрази капризен тънък глас. — Всичко ми е писнало. Винаги едно и също: желязо, пластмаса, бетон, хора. Наситих им се ей до тук. За мен вече няма никакво удоволствие. Светът е толкова прекрасен и пъстър, а аз седя на едно място и умирам от скука.

— Ами да беше си сменила мястото — обади се отдалеч някакво свадливо старче.

— Лесно е да се каже — смени си мястото. Аз и сега не съм си на мястото и какво — пак ми е тъжно. А колко трудно беше докато дойда!

— Добре де — каза разсъдливо басът. — Какво искаш? Че това даже е някак си непостижимо! Какво можеш да искаш, щом не искаш да работиш?

— Ох, как не ме разбирате! Искам да живея пълноценен живот! Искам да видя нови места, да получа нови впечатления, а тук все е едно и също…

— Остави — ревна метален глас. — Празни приказки! Едно и също — няма нищо по-прекрасно! Постоянен прицел. Ясно ли е? Повто-о-ри!

— Ех пък вие с вашите команди…

Няма съмнение, говорят машините, Перец не ги виждаше и не можеше да си ги представи, но се дивеше, сякаш се е скрил под тезгяха на магазин за играчки и слуша как разговарят играчките, познати от детските години, само че огромни и затова страшни. Този истеричен тънък глас е, разбира се, на някоя петметрова кукла Жана. Тя има пъстра рокля от тюл, дебело розово неподвижно лице с прикачени очи, шишкави, нелепо разтворени ръце и крака със залепени пръсти. А басово говори мечето, исполински Мечо Пух, едва побиращ се в контейнера, незлоблив, рошав, целият в стърготини, кафяв, със стъклени копчета за очи. И останалите са играчки, но Перец още не разбираше кои.

— Мисля, че все пак трябва да поработиш — изръмжа Мечо Пух. — Ти, миличка, не забравяй, че тук има същества, на които не им е провървяло колкото на теб. Градинарят например. Той много иска да работи. Но на — седи тук, умува ден и нощ, защото още няма разработен план за действие. Ала никой не го е чувал да се оплаква. Еднообразната работа е също работа. Еднообразното удоволствие е също удоволствие. И не е повод да говориш за смъртта и тям подобни.

— Ах, вас човек не може да ви разбере — рече куклата Жана. — Ту сънищата са причина, ту не знам какво. А аз имам предчувствия. Място не мога да си намеря. Знам, че ще има страхотен взрив, цялата ще се разпадна на дребни пръски и ще се изпаря. Знам го, виждала съм го…

— Остави! — гракна металният глас. — Не понасям! Кво разбирате вие от взривове! Вие можете единствено да бягате към хоризонта с определена скорост и под определен ъгъл. И тогаз онзи, който трябва, ще ви настигне на всякакво разстояние и ще има истински взрив, а не някаква си интелигентска пара. Но нима онзи, който трябва, съм аз? Никой не може да каже, пък и да може да каже, няма да успее. Аз знам какво говоря. Ясно ли е? Повто-о-ри!

Много тъпа самоувереност. Сигурно е огромен танк с пружина. Със същата тъпа самоувереност той премина с гумените си вериги през наредените обувки.

— Не знам какво имате предвид — рече куклата Жана. — Но ако аз дойдох тук при вас, при единствените близки за мен същества, това още не значи, че ще се затичам заради нечие удоволствие към хоризонта под определен ъгъл. И изобщо моля да обърнете внимание, че не разговарям с вас… Ако пък става дума за работа, аз не съм болна, аз съм нормално същество и на мен са ми необходими удоволствия, както на всички вас. Но то не е работа, въпросното фалшиво удоволствие. Аз чакам моето, истинското, а него го няма и няма. И не знам къде е причината, а когато започна да мисля, измислям единствено глупости… — и тя изхлипа.

— Е… — изръмжа Мечо Пух. — Общо взето, да… Разбира се… Обаче… Хм…

— Правилно! — отбеляза някакво ново гласче, звънко и весело. — Момичето е право. Истинска работа няма.

— Истинска работа, истинска работа! — ядосано изскърца старчето. — Наоколо има цели съкровища от истинска работа. Елдорадо! Рудниците на цар Соломон! Ей ги, ходят около мен със своите болни вътрешности, със своите саркоми, със своите възхитителни фистули, със своите апетитни аденоиди и апендикси, накрая — с простия, но толкова увлекателен кариес! Дайте да си говорим откровено. Те ни пречат, те не ни дават да работим. Аз не знам къде е причината, може би отделят някаква особена миризма, или излъчват неизвестно поле, но когато са редом с мен, ме прихваща шизофренията. Раздвоявам се. Едната ми половина жадува наслаждения, напъва се да захване и направи необходимото, сладостното, въжделеното, а другата изпада в прострация и набива своите вечни въпроси: а струва ли си, а защо, морално ли е?… Ето вие, за вас говоря, вие какво, работите ли?