— Вие просто сте безчувствен по природа — отбеляза Градинаря, но Астролога не го слушаше.
— Или пък вие — продължи той, — вие постоянно размахвате своите бомби и ракети, вие изчислявате предварения и лудувате с целеуловители. Не ви ли е все едно дали има хора в съоръженията, или не? Би трябвало повече да мислите за своите другари, за мен например. Да зашиваш рани! — произнесе той мечтателно. — О, не можете да си представите какво е това — да зашиваш добре разпорен корем…
— Пак за хората, пак за хората — съкрушено рече Мечо Пух. — Седма вечер говорим само за хората. Не разбирам защо, ала явно между вас и хората се е зародила някаква засега неопределена, но съвсем здрава връзка. Природата на тази връзка ми е напълно неразбираема, ако не броим вас, докторе, за когото хората са необходим източник на удоволствия… Изобщо ми изглежда нелепо и според мен е време…
— Остави! — изръмжа Танка. — Още не е време.
— Какво? — попита Мечо Пух объркано.
— Още не е време, казвам! — повтори Танка. — Някои, разбира се, са неспособни да осъзнаят време ли е, или не, някои — аз няма да ги назовавам поименно — даже не осъзнават, че такова време трябва да дойде, но все пак нещичко знаят абсолютно точно: неизбежно ще дойде време, когато да се стреля по хората в съоръженията ще е не само възможно, но даже и необходимо! А който не стреля, той е враг! Престъпник! Да се унищожи! Ясно ли е? Повто-о-ри!
— Подозирах нещо подобно — с неочаквано благ глас произнесе Астролога. — Разкъсани рани… Газова гангрена… Радиоактивни обгаряния трета степен…
— Всички те са призраци — въздъхна куклата Жана. — Каква тъга! Каква печал!
— Тъй като явно няма да спрете разговора за хората — каза Мечо Пух, — тогава хайде да се опитаме да изясним природата на тази връзка. Нека да разсъждаваме логично…
— Едно от двете — рече нов глас, отмерен и скучен. — Ако споменатата връзка съществува, тогава доминантата сме или ние, или те.
— Глупаво е — рече Астролога. — Какво значи „или“? Разбира се, че ние.
— А какво е това доминанта? — попита куклата Жана с печален глас.
— Доминанта в дадения контекст означава преобладаващ елемент — обясни скучният глас. — Що се отнася до самата постановка на въпроса, тя никак не е глупава, а единствено вярна, ако възнамеряваме да разсъждаваме логично.
Настъпи пауза. Явно всички чакаха продължението. Най-накрая Мечо Пух не издържа и попита: „Е?“
— Аз не изясних за себе си, дали възнамерявате да разсъждавате логично? — рече скучният глас.
— Да, да, възнамеряваме — зашумоляха машините.
— В такъв случай, ако приемем съществуването на връзката като аксиома, или те са за вас, или вие сте за тях. Ако те са за вас и ви пречат да действате в съответствие със законите на собствената ви природа, те трябва да бъдат премахнати, както се премахва всяка пречка. Ако пък вие сте за тях, но не ви удовлетворява това състояние на нещата, те също трябва да бъдат премахнати, както се премахва всяка причина за неудовлетворителното състояние на нещата. Това е всичко, което бих могъл да кажа по същество.
Никой не промълви повече нито дума, в контейнерите се чу скърцане, суетене, прещракване, като че ли огромните играчки се приготвяха да спят, уморени от разговора; долавяше се увисналата във въздуха неловкост, като в компания на хора, които дълго са чесали езици, без да спестяват заради сочната приказка ни майка, ни баща, и изведнъж почувстват, че са отишли в дрънкането си доста далеч. „Влажността май че се покачва“ — измънка в полушепот Астролога… „Отдавна го забелязах — пророни куклата Жана. — Толкова е приятно: нови цифри…“ „На мен пък ми прекъсва захранването — изръмжа Мечо Пух. — Градинарю, да имате резервен акумулатор двайсет и два волта?“ — „Нищо нямам“ — отвърна Градинаря. После се чу пращене, като че ли се трошаха дъските, механично свистене, и Перец видя в тясната ивица отгоре нещо блестящо, мърдащо, стори му се, че някой наднича към него от сянката на сандъците, обля го студена пот, стана, измъкна се на пръсти под лунната светлина и хукна като бесен. Бягаше с всичка сила и все му се струваше, че го следят десетки странни, нелепи очи и виждат колко е дребен, жалък, безпомощен на откритата за всички ветрове равнина, и се смеят, че сянката му е по-голяма от него самия, че от страх е забравил да си надене обувките и сега го дострашава да се върне за тях.
Той пресече моста над сухия ров и видя крайните сгради на Управлението, усети, че се задъхва, че босите нозе го болят нетърпимо и вече се готвеше да спре, когато долови зад гърба си тропот на крака. И отново замаян от страх хукна със сетни сили, без да чувства под себе си земята, без да усеща тялото си, преглъщайки лепкавата разтеглива слюнка, без нищо повече да осъзнава. Луната летеше с него над равнината, тропотът приближаваше и той си помисли: край, до тук беше, тропотът го настигна, беше нещо огромно, бяло, жежко като разгорещен кон, който се появи редом до него, скри луната, втурна се напред и започна бавно да се отдалечава, размятал в неистов темп дългите си крака, и Перец осъзна, че това е човек с футболна фланелка с номер 14, с бели спортни чорапки на тъмни райета и му стана още по-страшно. Тропотът зад гърба му не секваше, долавяха се болезнени стонове и болезнени викове. „Бягат — помисли си той истерично. — Всички бягат! Започна се! Бягат, но е късно, късно, късно!“