Той едва различи отстрани кооперациите от главната улица, някакви застинали лица, но се стараеше да не изостава от дългокракия с номер 14, защото не знаеше накъде трябва да бяга и къде е спасението, а може би вече раздават оръжие и аз не знам къде, и пак ще се окажа настрана, но сега не искам, не мога да остана настрана, защото онези там, в сандъците, може по своему също да са прави, но и те са мои врагове…
Той влетя в тълпата и тълпата се отдръпна пред него, и тогава пред очите му се мярна квадратно знамение с шахматна мрежа, чуха се одобрителни възгласи, някакъв познат затича редом и повтаряше: „Не спирайте, не спирайте…“ Тогава той спря, веднага го обградиха и метнаха на раменете му атлазен халат. Тътнещ глас обяви от високоговорителя: „Втори финишира Перец от отдел Научна охрана с време седем минути дванайсет секунди и три десети… Внимание, наближава третият!“
Познатият, който се оказа Проконсула, говореше: „Вие просто сте герой, Перец, не очаквах. Като ви обявиха на старта, се разхилих, а сега виждам, че трябва да ви включим в основния отбор. Вървете да почивате, а утре в дванайсет моля на стадиона. Трябва да се преодолее щурмовата писта. Аз ще ви наредя в шлосерските работилници… Не спорете, аз ще се разбера с Ким.“ Перец се огледа. Наоколо имаше много познати лица и непознати с картонени маски. Наблизо мятаха във въздуха дългокракия, който пристигна пръв. Той полетя до самата луна, изпънат като дирек и стиснал до гърдите си голяма метална купа. Напреки на улицата висеше огромен плакат с надпис „финал“, а под плаката, загледан в хронометъра, стоеше Клавдий-Октавиан Домарошчинер в официално черно сако и с лента „Гл. съдия“ на ръкава. „А ако бягахте в спортна униформа — бърбореше Проконсула, — можеше да сметнем времето за официално.“ Перец го отстрани с лакът и с разтреперани крака се промъкна през тълпата.
— Защо да се потиш от страх в къщи — говореха в тълпата. — По-добре да спортуваш.
— Току-що казах същото на Домарошчинер. Но работата не е в страха, лъжете се. Трябваше да се урегулира тичането на групите за търсене. Тъй и тъй тичат, поне да тичат с полза…
— А по чия идея? На Домарошчинер? Неговото не се губи. Талант!
— Не трябва да се бяга по долни гащи. Едно е да изпълняваш дълга си по долни гащи, това е почтено. Но да се състезаваш по гащи, това според мен е типичен пропуск в организацията. Ще пиша по този въпрос.
Перец излезе от тълпата и олюлявайки се, пое по улицата. Гадеше му се, гърдите го боляха и си представи как онези от сандъците, протегнали метални шии, с недоумение гледат пътя, тълпата по долни гащи и със завързани очи, и си блъскат главата да разберат каква е връзката между тях и заниманията на тази тълпа, и разбира се, не могат да го разберат, и онова, което досега е било причина за търпението им, вече е на път да се изпари…
В дома на Ким е тъмно, плаче бебе.
Вратата на хотела е обкована с дъски и прозорците също са тъмни, а вътре някой ходи с потаен фенер и Перец забеляза на един прозорец от втория етаж някакви бледи лица, които нерешително гледат навън.
На вратата на библиотеката стърчи безкрайно дълго оръдие с дебел дулен ограничител, а на другата страна на улицата догаря барака и се мяркат озарени от аления пламък хора с картонени маски и минотърсачи в ръце.
Перец пое към парка, но в тъмния ъгъл към него се приближи жена, хвана го за ръкава и без да каже дума го поведе нанякъде. Перец не се възпротиви, беше му все едно. Тя е цялата в черно, с мека топла ръка, а бялото й лице блести в мрака. „Алевтина — помисли си Перец. — Значи дочака часа си — мислеше си той с нескрито безсрамие. — Какво пък толкова? Нали ме чакаше. Не знам защо и заради какво склоних, но тя чакаше точно мен…“
Влязоха вкъщи, Алевтина запали светлината и рече:
— Отдавна те чакам.
— Знам — каза той.
— А защо продължи нататък?
„И наистина — защо? Сигурно защото ми е било все едно.“