— Какво е това? Къде е?
— Взривиха машинката — отвърна Алевтина. — Не се бой.
— Къде? Къде я взривиха? В склада ли?
Известно време Алевтина мълча, сигурно гледаше през прозореца.
— Не — каза накрая. — Защо пък в склада? В парка… Ей там, дими… И всички бягат ли, бягат…
Десета глава
Гората не се виждаше. Вместо нея под скалата до самия хоризонт се стелеха плътни облаци. Приличаше на заснежено ледено поле: ледени грамади, снежни хълмове, заскрежени локвички и пукнатини, скрили бездънни глъбини — и ако скочиш от скалата, ще те спре не земя, не топли блата, не разперени клони, а твърд, искрящ на утринното слънце лед, напръскан със сух снежец, и ще останеш да лежиш сплескан, неподвижен и черен върху леда. Ако си помислиш, прилича също на стара, добре изпрана бяла покривка, хвърлена върху дърветата…
Перец поразрови около себе си, намери камъче, прехвърли го от длан в длан и си помисли колко приятно е все пак на ръба на скалата: и камъчета има, и Управлението не се усеща, наоколо само диви бодливи храсти, отъпкана обгоряла трева, даже птиче си позволява да църка, само дето не трябва да гледаш напред — там със свежи цветове нахално блести под слънцето, клекнал на ръба, разкошен четворен клозет. Наистина, далеч е, при желание можеш да си въобразиш, че е беседка или учебен павилион, но по-добре все пак да го нямаше.
Може би гората се е скрила в облаци само заради този новичък, издигнат през миналата неспокойна нощ клозет. Впрочем едва ли. Не вярвам гората да се скрие до хоризонта за нещо толкова дребно — какво ли не е виждала тя…
„Във всеки случай — помисли си Перец, — сутрин мога да идвам тук. Ще върша каквото ми наредят, ще смятам на разваления мерцедес, ще преодолявам щурмовата писта, ще играя шах с мениджъра, даже ще се опитам да обикна кефира — сигурно не е чак толкова трудно, щом повечето са успели. А вечер (и нощем) ще посещавам Алевтина, ще нагъвам малиново сладко и ще се излежавам в началническата вана. В това даже има някаква прелест, помисли си той: да се триеш с началническа кърпа, да се завиваш с началнически халат и да си топлиш краката във вълнени началнически чорапи. Два пъти месечно ще ходя до биостанцията да взимам заплата и премия, не в гората, а точно в биостанцията, даже не в биостанцията, а в касата, не на среща с гората и не на война с гората, а за заплата и премия. А сутрин, рано сутрин ще идвам тук да гледам гората отдалеч и да хвърлям в нея камъчета.“
Храстите отзад се разтвориха залпово. Перец се огледа предпазливо, но пак не беше директорът, а все същият Домарошчинер. В ръцете си държеше дебела папка и спрял по-далечко, оглеждаше Перец отгоре надолу с влажните си очи. Той очевидно знаеше нещо и беше донесъл тук, до ръба тази тревожна новина, която никой в света не знае освен него, и вече е ясно, че нищо предишно няма значение и от всеки най-после се изисква онова, на което е способен.
— Здравейте — каза той и се поклони, стиснал папката до бедрото. — Добро утро. Как спахте?
— Добро утро — каза Перец. — Благодаря.
— Влажността днес е шейсет процента — съобщи Домарошчинер. — Температурата — седемнайсет градуса. Безветрие. Облачност — нула бала. — Той тихомълком се приближи до Перец, сложил ръце по шевовете, наклонил напред тялото си, и продължи: — Дубъл ве днес е равно на шестнайсет…
— Какво дубъл-ве?
— Броят на петната — бързо отвърна Домарошчинер. Очите му шареха. — На слънцето — допълни той. — На с-с-с… — Той млъкна и съсредоточено загледа Перец в лицето.
— И за какво ми казвате всичко това? — попита Перец с неприязън.
— Моля за прошка — бързо отвърна Домарошчинер. — Вече няма да се повтаря. Значи само влажност, облачност… хм… вятър и… За противостоянията също ли ще наредите да не се докладва?
— Слушайте — каза Перец мрачно. — Какво искате от мен?
Домарошчинер отстъпи две крачки и наведе глава.
— Моля за прошка — каза той. — Сигурно ви попречих, но има толкова документи, които изискват… така да се каже незабавно… вашето лично… — Той протегна към Перец папката като празен поднос. — Ще наредите ли да доложа?
— Слушайте какво… — каза Перец заплашително.
— Да-да? — отвърна Домарошчинер. Без да изпуска папката, той започна трескаво да рови по джобовете, като че ли търсеше бележник. Лицето му посиня от усърдие.
Цар на глупаците, помисли си Перец, стараейки се да се овладее. Какво да го правиш…
— Глупаво е — каза той колкото може по-сдържано. — Разбирате ли — глупаво и никак не е остроумно.
— Да-да — каза Домарошчинер. Извит, подпрял папката с лакът и бедро, той бясно дращеше в бележника. — Една секунда… да, да…