— Какво пишете там? — попита Перец.
Домарошчинер го погледна уплашено и зачете:
„Петнадесети юни… време: седем и четиридесет и пет… място: ръба на скалата…“
— Слушайте, Домарошчинер — каза Перец с раздразнение. — Какво, дявол да го вземе, искате от мен! Какво през цялото време се мъкнете подире ми! Стига, омръзна ми! (Домарошчинер записваше.) И шегата ви е тъпа, и няма защо да ме шпионирате. Да бяхте се засрамили, възрастен човек… Ама престанете да пишете, идиот такъв! Тъпо е! По-добре да бяхте си направили гимнастика или да се умиете, погледнете се само на какво приличате! Пфу!
С треперещи от ярост пръсти той започна да стяга каишките на сандалите си.
— Сигурно е истина, каквото говорят за вас — пъхтеше той, — че навсякъде се навъртате и записвате разговорите. Мислех, че са плоски шеги… Не ми се щеше да вярвам, не търпя такива неща, ама вижда се, съвсем безочлив сте станали…
Той се изправи и видя, че Домарошчинер седи мирно и по бузите му се стичат сълзи.
— Какво ви става? — попита уплашено Перец.
— Не мога… — промърмори между хлипанията Домарошчинер.
— Какво не можете?
— Гимнастиката… Черният ми дроб… имам документ… и да се мия…
— Господи, Боже мой! — възкликна Перец. — Щом не можете, не можете, аз само така… какво всъщност искате от мен? Разберете ме, за Бога, неприятно е… Нямам нищо против вас, но разберете…
— Няма да се повтори! — възторжено изкрещя Домарошчинер. Сълзите му мигом пресъхнаха. — Никога вече!
— Ех и вие… — каза Перец уморено и тръгна през храстите. Домарошчинер се втурна подире му. „Дърт палячо — помисли си Перец, — напълно смахнат…“
— Съвсем срочно — мърмореше Домарошчинер и дишаше тежко. — Само при крайна необходимост… Вашето лично внимание…
Перец се огледа.
— Какво е това? — възкликна той. — Това е моят куфар, дайте ми го, откъде го взехте?
Домарошчинер постави куфара на земята и раззина изкривената си от задух уста, но Перец не му обърна внимание и грабна дръжката на куфара. Тогава Домарошчинер, така и без да каже нито дума, легна по корем върху куфара.
— Дайте куфара! — изкрещя Перец, позеленял от ярост.
— За нищо на света! — прегракнало възрази Домарошчинер, ровейки с колене в чакъла. Папката му пречеше, захапа я и прегърна куфара с две ръце. Перец дръпна с все сила и отскубна дръжката.
— Спрете това безобразие! — кресна той. — Веднага!
Домарошчинер поклати глава и изръмжа. Перец разхлаби вратовръзката си и слисано се огледа. Наблизо, в сянката на един дъб, кой знае защо, стояха двама инженери с картонени маски. Когато срещнаха погледа му, те се изпънаха и чукнаха токчета. Тогава Перец, оглеждайки се като преследван звяр, бързо закрачи по пътеката в парка. Всичко е бивало, трескаво си мислеше той, но това вече е много… Явно са се сговорили… Трябва да се бяга, да се бяга! Ама как? Той излезе от парка и мислеше да завие към столовата, но на пътя му отново изникна Домарошчинер, мръсен и страшен. Той стоеше с куфара на рамо, моравото му лице бе мокро — дали от сълзи, дали от вода, дали от пот, очите му, обвити в бяла пелена, трескаво блуждаеха, а до гърдите си стискаше папката със следи от зъби.
— Не натам, моля… — изхриптя той. — Моля… в кабинета… ужасно срочно… в интерес на субординацията…
Перец скочи и хукна по главната улица. Хората по тротоарите стояха като стълбове, отметнали глави и опулени. Камионът насреща диво изскърца със спирачки, вряза се в будка за вестници, от каросерията се изсипаха хора с лопати и веднага хукнаха да се строяват в две редици. Някакъв пазач мина покрай тях със строева крачка и с карабина в стойка „на рамо“…
Два пъти Перец се опита да свърне в странични улички и двата пъти пред него се оказваше Домарошчинер. Домарошчинер вече не можеше да говори, само ръмжеше, мучеше и умоляващо пулеше очи. Тогава Перец побягна към сградата на Управлението. „Ким — помисли си той нервно. — Ким няма да им разреши… Нима и Ким?… Тогава ще се заключа в клозета… нека опитат… ще ритам… вече ми е все едно.“
Той нахлу във фоайето и в същия миг сборният оркестър гръмна с медено звънтене тържествен марш за посрещане. Мяркаха се напрегнати лица, широко отворени очи, изпънати гърди. Домарошчинер го настигна и го подгони по парадното стълбище, по малиновите килими, върху които никой и при никакви обстоятелства не е разрешено да стъпва, покрай пазачите в парадна униформа пред витринката с ордените, по намазания с восък хлъзгав паркет, нагоре към четвъртия етаж и по-нататък, към галерията с портрети, и пак нагоре, към петия етаж, покрай гримирани хубавици, гипсирани като манекени, до някаква разкошна, озарена от лампи с дневна светлина безизходица, към гигантската кожена врата с табела „Директор“. Повече нямаше накъде.