Домарошчинер го догони, изпълзя под него на лакти, настръхващо, като епилептик, изхриптя и разтвори пред него тапицираната врата. Перец влезе, нагази в разкошна тигрова кожа, потопи се с цялото си същество в строгия началнически полумрак на спуснатите завеси, в благородния аромат на скъп тамян, в сплъстената тишина, в ритъма на спокойствието на едно чуждо съществуване.
— Здравейте — каза той на нищото. Зад огромното бюро нямаше никой. И никой не седеше в огромните кресла. И никой не го посрещна с поглед, освен мъченика Съливан на грамадната картина, заела цялата странична стена.
Зад него Домарошчинер с удар изтърва куфара. Перец трепна и се обърна. Домарошчинер стоеше объркан и му подаваше папката като празен поднос. Очите му бяха мъртви, стъклени. Сега ще умре човечецът, помисли си Перец. Но Домарошчинер не умря.
— Ужасно срочно… — изхърка той задъхано. — Без парафа на директора не може… лично… иначе не бих се осмелил за нищо на света…
— На какъв директор? — прошепна Перец. В мозъка му започна да се формира някаква смътна догадка.
— На вас… — изхърка Домарошчинер. — Без вашия параф…
Перец се опря на масата и държейки се за полираната й повърхност, се домъкна до най-близкото кресло. Рухна в прохладните кожени обятия и откри, че отляво са наредени много разноцветни телефони, отдясно — томове с щамповани със злато обвивки, а отпред — монументална мастилница, изобразяваща Танхойзер и Венера, а над нея — белите умоляващи очи на Домарошчинер и протегнатата папка. Той стисна облегалките и си помисли: „Значи така? Боклуци такива, прасета, лакеи… значи така? Измет, мазници, картонени мутри… Добре, нека да е тъй…“
— Не клатете папката над масата — каза той сурово. — Дайте я.
В кабинета нещо се раздвижи, пробягнаха сенки, духна лек зефир и Домарошчинер се оказа съвсем до него, зад дясното му рамо и папката легна на бюрото, и се разтвори като че ли сама, показаха се листове великолепна хартия и прочете напечатаното с големи букви: „ПРОЕКТ“.
— Минутка — каза Перец. Домарошчинер замря. — Можете ли да убиете човек? — попита той.
Домарошчинер не се поколеба. Той извади малкия бележник и произнесе:
— Слушам ви.
— А да се самоубиете?
— Какво?
— Вървете си — рече Перец. — Ще ви повикам по-късно.
Домарошчинер изчезна. Перец се изкашля и прокара длани по лицето си.
— Да предположим — каза той на глас. — А после?
Видя на бюрото календар, обърна страничката за днешния ден и се зачете. Почеркът на бившия директор го разочарова. Директорът е пишел с едри букви и четливо, като учител по краснопис. „Завгруповите 8.30. Оглед на краката 10.30. На Ала — пудра. Да опит. кефир-зефир. Машинизиране. Макарата: кой я е откраднал? Четири булдозера!!!“
„По дяволите булдозерите! — помисли Перец. — Край: никакви булдозери, никакви екскаватори, никакви режещи комбайни на изкореняването… Хубаво щеше да бъде съвместно да кастрираме Тузик, ама не трябва, жалко… и още складът за машините. Ще ги взривя — реши той. Представи си Управлението отгоре и разбра, че има много за взривяване. Прекалено много… И идиотът може да взривява…“ — помисли си той.
Дръпна средното чекмедже на бюрото и видя пачка документи, тъпи моливи, два филателни зъбцомера и най-отгоре — вит златен генералски пагон. Един пагон. Потърси втория, ровейки с ръка под хартиите, убоде се на кабърче и намери връзката ключове за сейфа. Самият сейф беше в отсрещния ъгъл, много странен сейф, декориран като бюфет. Перец стана и отиде до сейфа, огледа го от всички страни и откри нещо необикновено, което не беше забелязал досега.
Под прозореца стърчеше хокеен стик, до него — патерица и протеза в обувка с ръждясала кънка. В дъното на кабинета имаше още една врата, напреки на нея беше опънато въже, а на въжето висяха черни плувки и няколко чифта чорапи, някои от тях скъсани. На вратата имаше потъмняла метална табелка с гравиран надпис „СКОТ“. На перваза на прозореца стоеше малък аквариум, в чистата прозрачна вода между разноцветните водорасли равномерно мърдаше клонести хриле черен аксолотъл4. А зад картината, изобразяваща Съливан, стърчеше разкошен капелмайсторски бунчук с конски опашки.
Перец дълго се мота около сейфа, подбирайки ключ. Накрая разтвори тежката бронирана врата. Отвътре вратата беше облепена с неприлични снимки от списания за мъже, а в сейфа нямаше почти нищо. Намери пенсне със счупено ляво стъкло, изтъркана фуражка със странна кокарда и снимка на някакво непознато семейство (озъбен татко, майка с накипрени устни и две момчета в кадетска униформа). Имаше също парабел, добре поддържан и почистен, с единствен патрон в пълнителя, още един вит генералски пагон и железен кръст с дъбови листа. В сейфа се мъдреше също купчина папки, но всички бяха празни, само в най-долната се намери чернова на заповед за наказание на шофьора Тузик за системно непосещаване на Музея по история на Управлението. „Виж го ти, виж го ти, негодникът — измърмори Перец. — Представи си само, да не посещава музея… Трябва да се даде ход на тази преписка…“