През цялото време все този Тузик, дявол да го вземе! Да не би светът да се върти на пръста му? Тоест в известен смисъл се върти… Кефироман, отвратителен женкар, локумджия… всички шофьори са локумджии… не, трябва да се сложи край: никакъв кефир и шах в работно време. Между другото, какво толкоз смята Ким на онзи разбричкан мерседес? Или може би трябва — някакви там стохастически процеси… Слушай, Перец, малко знаеш. Ами че всички си работят, почти никой не мързелува. И нощем работят. Всички са заети, време нямат. Заповедите изпълняват, знам го, с очите си го видях. Горе-долу всичко е наред: пазачите пазят, шофьорите шофират, инженерите строят, научните работници пишат статии, касиерите раздават пари… „Слушай, Перец — помисли си той, — може би цялата тази въртележка съществува точно затова, за да работят всички? Тъй де, добрият монтьор оправя колата за два часа. А после? Останалите двайсет и два? Ако на колите работят опитни хора, които не ги развалят? Изводът сам се набива в очите: добрият механик да се прехвърли за готвач, а готвачът — за механик. И тук работата не е до двайсет и двата часа — така двайсет и две години могат да се запълнят. В това има някаква логика. Всички работят, изпълняват своя човешки дълг, а не като маймуни… и получават допълнителна специалност… Не, изобщо никаква логика няма, пълен хаос, а не логика… Боже мой, стоя тук като пън, а те оплескват гората, изкореняват я, превръщат я в парк. Трябва по-бързо да се направи нещо, сега аз отговарям за всеки хектар, за всяко мъниче, за всяка русалка, сега аз съм отговорен за всичко…“
Той се размърда, затвори сейфа, отиде до бюрото, дръпна папката и извади чист лист… Но тук са хиляди хора — помисли си той. — Създадени традиции, създадени отношения, ще ми се надсмиват… — Спомни си потния и жалък Домарошчинер и самия себе си в приемната на директора. — Не, няма да се смеят. Ще плачат, ще се оплакват… на този… мосю Ахти… ще се натопяват един друг. Но няма да се смеят! Ей това е най-ужасното — помисли си той. — Те не могат да се смеят, те не знаят какво е смехът и за какво служи. Хора — помисли си той. Хора и човечета, и човеченца. Трябва демокрация, свобода на мненията, свобода на псувните, ще събера всички и ще кажа: псувайте! Псувайте и се смейте… Да, и те ще псуват. Ще псуват дълго, с плам и упоение, тъй като е наредено, ще псуват за лошото снабдяване с кефир, за лошата храна в столовата, метачът ще псува с особен кеф — улицата не е метена колко години вече, ще псува шофьорът Тузик за системно непосещаване на банята и в почивките ще тичат в клозета на ръба на скалата… Съвсем ще се объркам. Трябва ред. С какво разполагам?
Започна бързо да драска върху листчето: „група Изкореняване на гората, група Изучаване на гората, група Въоръжена охрана на гората, група Помощ на местното население в гората…“ Какво още? Да! „Група Инженерно проникване в г.“ И още… „Група Научна охрана на г.“ Толкоз бяха като че ли. Тъй. А с какво се занимават? Странно, никога не съм знаел с какво се занимават. Даже нещо повече, никога не ми е хрумвало да разбера с какво се занимава Управлението като цяло. Как може да се върже изкореняването на гората с опазването на гората, при това и да се помага на местното население… Ето какво — помисли си той. — Първо, никакво изкореняване. Изкореняването да се изкорени. Също и инженерното проникване. Нека да работят горе, долу нямат работа. Нека се оправят със собствените си машини, да направят хубав път, да засипят онова вонящо блато… Какво остава тогава? Остава въоръжената охрана. С вълчарите. Е, в общи линии… в общи линии да, гората трябва да се пази, само че… Той си припомни лицата на някои пазачи и нервно прехапа устни. М-да… Добре де, да предположим. А за какъв дявол е Управлението? Ами аз защо съм? Да се разпусне Управлението, така ли? — Стана му весело и страшно. — Това да — помисли си той. — Това го мога! Разпущам и край — помисли си той. — Кой ще ме съди? Аз съм директорът, аз съм главата. Нареждане — и точка.