В този момент вратата се отвори и в кабинета влезе Алевтина, която буташе пред себе си масичка на колела. Беше облечена с вкус и модерно, със строго и сериозно изражение на умело гримираното и напудрено лице.
— Вашата закуска — каза тя деликатно.
— Затворете вратата и елате — рече Перец.
Тя затвори вратата, отмести масичката с крак и тръгна към него, оправяйки косите си.
— Е, какво, писенцето ми? — попита тя усмихнато. — Сега доволен ли си?
— Слушай — отвърна той. — Каква глупост! Прочети само.
Тя седна на облегалката, прегърна с голата си лява ръка Перец, а с другата взе Директивата.
— Да, знам — каза тя. — Всичко си е правилно. Какво искаш? Може би да ти донеса Наказателния кодекс? И старият директор не помнеше нито един член.
— Не, почакай — нетърпеливо рече Перец. — За какво ми е дотрябвал кодексът… За какъв дявол е кодексът! Чете ли го?
— Не само го четох, но и го напечатах. И оправих стила. Домарошчинер не може да пише, той и да чете се научи едва тук… Между другото, писенцето ми — продължи тя грижовно. — Домарошчинер чака отвън, в приемната, ти го приеми по време на закуска, той обича тези работи. Ще ти прави сандвичи…
— Плюя аз на Домарошчинер! — каза Перец. — Ти ми обясни защо аз…
— На Домарошчинер не трябва да се плюе — възрази Алевтина. — Ти, писенцето ми, още нищо не разбираш… — Тя натисна носа на Перец като бутон. — Домарошчинер има два бележника. В единия записва кой какво е казал срещу директора, а в другия записва какво е казал самият директор. Ти, писенцето ми, имай това предвид и винаги го помни.
— Чакай — рече Перец. — Искам да се посъветвам с теб. Ето тая Директива — такава глупост аз няма да подпиша!
— Как така няма?
— Ами тъй. Ръката ми не се вдига да подпише такова нещо.
Лицето на Алевтина стана строго.
— Писенцето ми — рече тя. — Не се дърпай, подпиши. Много е срочно. После ще ти обясня всичко, а сега…
— Какво има за обясняване — упорстваше Перец.
— Ами след като не разбираш, значи трябва да ти се обяснява. И аз ще ти обясня.
— Не, сега ми обясни — каза Перец. — Ако можеш — добави той. — В което се съмнявам.
— Ех ти, мъничкият ми — и Алевтина го целуна по слепоочията. Тя погледна часовника си. — Добре де, добре.
Тя седна на бюрото, сложи ръце под себе си и с премрежени очи загледа някъде над Перец:
— Съществува административна дейност, на която се обляга всичко. Тази дейност не е нито от днес, нито от вчера, нейният вектор има за начало дълбоките глъбини на времето. До ден днешен тя се осъществява в наредби и директиви. Но тя отива и в далечното бъдеще и там засега само очаква своето осъществяване. Това прилича на прокарване на път по трасиран участък. Там, където свършва асфалтът, с гръб към готовия участък стои нивелиращият и гледа в теодолита. Този нивелиращ си ти. Мислената линия, която минава по оптичната ос на теодолита, е нереализираният административен вектор, който само ти от всички хора виждаш и само на теб се пада правото да го осъществиш. Разбра ли?
— Не — отвърна Перец категорично.
— Няма значение, слушай по-нататък… Както шосето не може да завие, когато си иска наляво и надясно, а трябва да следва оптичната ос на твоя теодолит, така и всяка поредна директива трябва да бъде континуално продължение на предходните. Писенце, миличкото ми, не вниквай, аз самата не го разбирам, но това е дори хубаво, защото вникването поражда съмнения, съмнението поражда тъпчене на място, а тъпченето на място е гибел за всяка административна дейност, а значи и на твоята, и на моята, и изобщо… Това е азбучна истина. Нито ден без директива — и всичко ще бъде наред. Ето тази Директива за слагане в ред — тя не е на празно място, тя е обвързана с предходната Директива за намаляването, а тя пък е обвързана със Заповедта за небременността, а тази Заповед логично произтича от Предписанието за прекалената възмутимост, което пък…
— По дяволите! — каза Перец. — Покажи ми тези предписания и заповеди. Не, по-добре ми покажи най-първата заповед, тази, която идва от глъбините на времето.
— И за какво ти е?
— Тоест как за какво? Казваш, че произтича логично. Аз не вярвам!
— Писенцето ми — започна Алевтина. — Ще я видиш. Всичко ще ти покажа. Всичко ще прочетеш със своите късогледи очички. Но разбери: онзи ден нямаше директива, вчера нямаше директива, ако не броим дреболията за лова на машинката, при това устна… Как мислиш, колко време Управлението може да изкара без директива? Днес от сутринта цари хаос — ходят разни хора, бутат се навсякъде и сменят изгорелите крушки, представяш ли си! Не, писенцето ми, както искаш, но Директивата трябва да се подпише. Ами че аз ти желая доброто… Бързо я подпиши, проведи заседания със завгруповите, кажи им нещо бодро, пък после ще ти донеса всичко, което желаеш. Ще четеш, ще изучаваш, ще вникнеш… макар че по-добре е да не вникваш.