Перец се хвана за главата и я разтърси. Алевтина пъргаво скочи от бюрото, топна перото в черепната кутия на Венера и бутна листа към Перец.
— Подпиши, миличък, не се бави…
Перец взе перото.
— А после може ли да се отмени? — попита той жално.
— Може, писенцето ми, може — отвърна Алевтина и Перец разбра, че лъже. Той хвърли перото.
— Не! — каза. — Не и не! Няма да подпиша това. За какво да подписвам тази глупост, щом сигурно съществуват десетки разумни и смислени заповеди, разпореждания, директиви, абсолютно необходими, наистина необходими в тази лудница…
— Например? — живо попита Алевтина.
— Господи… Ами всичко, което искаш… Виж ти… Ами…
Алевтина извади бележник.
— Ами да речем… Да речем заповед — язвително каза Перец, — до всички сътрудници от групата Изкореняване: да се самоизкоренят в най-близко време. Моля! Всички да скочат от скалата… или да се застрелят… Днес! Отговорник — Домарошчинер… Честна дума, от това ще има по-голяма полза…
— Минутка — рече Алевтина. — Значи да се ликвидират със самоубийство с помощта на огнестрелно оръжие днес до двайсет и четири нула нула. Отговорник — Домарошчинер… — Тя затвори бележника и се замисли. Перец я погледна с изненада. — Тъй де! — продължи тя. — Правилно! Даже прогресивно… Миличък, разбери: не ти харесва директивата, добре, недей. Но дай друга. Ето, ти я даде, аз нямам повече претенции.
Тя скочи и се засуети, нареждайки пред Перец чинийките.
— Ето ти палачинки, ето ти сладко… Кафето е в термоса, горещо е, гледай да не се опариш… Закуси, аз набързо ще нахвърлям проекта и след половин час ще ти го донеса.
— Чакай — каза Перец объркан. — Чакай…
— Умничък си ми ти на мен — нежно рече Алевтина. — Герой си ми ти на мен. Само с Домарошчинер по-меко.
— Чакай — прекъсна я Перец. — Ти какво, надсмиваш ли ми се?
Алевтина се втурна към вратата, Перец я подгони с вик „Не откачай!“, но не можа да я хване. Алевтина се скри и на нейното място като призрак от нищото изникна Домарошчинер. Вече зализан, вече чист, със съвсем нормален цвят на лицето и както винаги готов на всичко.
— Това е гениално — тихо каза той, побутвайки Перец към бюрото. — Това е блестящо! Това сто на сто ще влезе в историята!
Перец се отдръпна от него като от гигантска скрипя, блъсна се в бюрото и събори Танхойзер върху Венера.
Единадесета глава
Той се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По тавана пак крачеха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше наопаки и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се беше променило. Вдругиден тръгвам, помисли си той.
Край масата клечеше старецът, гледаше го и си бъркаше в ухото. Съвсем е измършавял старецът, очите му са хлътнали, един зъб не е останал в устата му. Сигурно скоро ще умре този старец.
— Какво става с теб, Мълчане — през плач рече старецът, — трохичка нямаш за ядене. Откак ти отмъкнаха Нава, в къщата трохичка ядене няма. Ни сутрин има, ни на обед. Казвах ти: не ходи, не бива. Защо тръгна? На Хромавия му дотегна и тръгна, ама разбира ли ти Хромавия какво бива и какво не бива? И Хромавия не разбира това, и бащата на Хромавия си беше такъв неразбран, и дядо му беше същият, и целият им Хромав род си беше такъв, затова и всички измряха, и Хромавия, да знаеш, ще умре, къде ще се дене… А може би, Мълчане, все пак ти се намира храница, може нещичко да си скътал, а? Има ги много, дето кътат… Та ако си скътал, дай по-бързичко, искам да ям, без храна не е редно да се живее, цял живот ям и свикнах вече… Че то Нава ти я няма и Опашкаря го уби дърво… Ето у кого винаги имаше много ядене — у Опашкаря! При него по три гърнета изяждах наведнъж, макар че все му беше недовтасало, гнусно, сигурно заради това го уби дървото… Казвах му: таквоз не е редно да се яде…
Кандид стана и запретърсва скришните места на Нава. Ядене наистина нямаше. Тогава излезе на улицата, свърна вляво и пое към мегдана, към дома на Пестника. Старецът се влачеше подире му, хленчеше и се оплакваше. На полето нестройно и скучно припяваха: „Хей, ей, по-весело сей, надясно сей, наляво сей…“ От гората им отвръщаше ехо. Всяка заран на Кандид му се струваше, че гората се е преместила по-близо. Едва ли беше истина, пък и да беше, едва ли човешкото око ще го различи. И мъртваците сигурно не бяха станали повече, пък му се струваше, че са повече. Защото Кандид вече знаеше що за стока са и защото ги мразеше. Когато от гората се покажеше мъртвак, веднага се разнасяха викове: „Мълчане! Мълчане!“ Отиваше и унищожаваше мъртвака със скалпела бързо, сигурно, с жестока наслада. Цялото село се струпваше да гледа зрелището и винаги ахкаха в един глас, винаги скриваха очи с длани, когато върху обвитото с пара туловище зейваше страшната бяла рана. Децата вече не се закачаха с Мълчан, до смърт се страхуваха от него, бягаха и се криеха, щом се появеше. Вечер по къщите хората си шепнеха за скалпела, а от кожите на мъртваците — по указание на практичния старейшина — започнаха да правят корита. Добри корита ставаха, големи и здрави…