Изкуственото осветление светеше както винаги. Очертанията на сградите се виждаха ясно. Ако градът изглеждаше различен по нещо, това бяха действията на неговите обитатели. Те изскачаха като вихрушка от различните части на града. Новината за кризата беше се разпространила чрез тайнствената магия на слуховете и те, ужасно любопитни, се тълпяха да видят гледката, сякаш отиваха на представление или на цирков парад. Така хората на Земята биха се тълпяли за места при един магнитоничен концерт.
Полицията задържаше трополящите тълпи и проправяше пътека за Морис и двамата с него. Една дебела преграда от изпъстрен с жилки транзайт беше се вече спуснала, отделяйки заплашената от потоп част от града.
Морис поведе Лъки и Бигман през една голяма врата. Шумът от тълпата заглъхваше и отслабваше зад тях. Вътре един човек пристъпи бързо към Морис.
— Доктор Морис… — започна той. Морис го погледна и изстреля едно бързо представяне.
— Лиман Търнър, главен инженер. Дейвид Стар от Съвета. Бигман Джонс.
После той се стрелна при някакъв сигнал от една друга част на помещението. Движеше се с изненадваща за тежкото си тяло скорост.
— Търнър ще се погрижи за вас двамата — каза той през рамо, когато тръгна да излиза.
— Само за минутка, доктор Морис! — извика Търнър, но не беше чут.
Лъки подкани Бигман с жест и дребният марсианец се втурна след венерианския член на Съвета.
— Доктор Морис ли отиде да върне? — попита обезпокоен Търнър, поглаждайки едно правоъгълно куфарче, което носеше провесено на каишка през рамо.
Той имаше изпито лице, червено-кафява коса, издаден като кука нос, лунички и широка уста. На лицето му се четеше безпокойство.
— Не — отвърна Лъки. — Морис може да се нуждае от помощ там. Само дадох знак на моя приятел да стои близо до него.
— Не знам с какво би могъл да помогне — промърмори инженерът.
Той пъхна в устата си една цигара и разсеяно предложи и на Лъки. Отказът на Лъки остана незабелязан за известно време, а Търнър стоеше там, протегнал пластмасовата кутия цигари на разстояние една ръка и потънал в своя собствен мисловен свят.
— Предполагам, че евакуират застрашения сектор? — попита Лъки.
Търнър се сепна, прибра цигарите, смукна силно от тази, която беше между устните му, а после я изплю на пода и я смачка с крак.
— Евакуират ги, но аз не знам… — отвърна той и гласът му заглъхна.
— Обезопасяващата преграда е спусната през града, нали? — попита Лъки.
— Да, да — измърмори инженерът.
— Но вие не сте доволен — каза Лъки след малко. — Какво се опитвахте да кажете на доктор Морис?
Инженерът хвърли бърз поглед на Лъки, подръпна черното куфарче, което носеше и каза:
— Нищо. Забравете това.
Те се бяха оттеглили в един ъгъл на помещението. Сега в него влизаха мъже, облечени в пневмокостюми със свалени шлемове, бършещи запотените си чела. До ушите им достигаха части от изречения.
— …не могат да стигнат до него. Всичко ли опита? Жена му е в ефира. Моли го…
— Да го вземат дяволите! Хванал е лоста. Трябва само да го дръпне и ние…
— Само ако можехме да го доближим достатъчно, за да го взривим! Само ако можехме да сме сигурни, че няма да ни види пръв и…
Търнър изглежда слушаше всичко това със зловещо очарование, но продължаваше да стои в ъгъла. Запали друга цигара.
— Вижте тази тълпа навън — избухна яростно Търнър. — Това е забавно за нея. Вълнение! Не зная какво да правя. Казвам ви, не зная.
Той придърпа черното куфарче в по-удобно положение и го притисна до тялото си.
— Какво е това? — попита властно Лъки.
Търнър сведе поглед, взря се в куфарчето, сякаш го виждаше за пръв път и каза:
— Това е моят компютър, специален преносим модел, който сам съм конструирал. — За момент гордостта погълна безпокойството в гласа му. — В цялата Галактика няма друг като него. Винаги го нося със себе си. Така зная… — И той отново млъкна.
— Е, Търнър, какво знаете? — попита Лъки с рязък глас. — Искам да започнете да говорите! Веднага!
Ръката на младия член на Съвета бе поставена леко върху рамото на инженера и после слабо го стисна.
Търнър се сепна и вдигна поглед, а спокойните кафяви очи на Лъки оказаха своето въздействие.
— Какво беше вашето име? — попита той.
— Аз съм Дейвид Стар.
— Човекът, когото наричат „Лъки“ Стар ли? — попита Търнър със светнали очи.
— Точно така.
— Добре тогава, ще ви кажа, но не мога да говоря високо. Опасно е.
Той започна да шепне, а главата на Лъки се наведе към неговата. Двамата бяха напълно игнорирани от заетите, бързо влизащи и излизащи от помещението мъже.