Но дори при това положение „Венюс Марвел“ се удари в него с ужасен трясък и разкъса лигавите водорасли, проправяйки си път към дълбините. Лъки и Бигман бяха отхвърлени към стените.
Един обикновен кораб щеше да бъде смазан, но „Венюс Марвел“ бе конструиран така, че да може да влиза във водата с голяма скорост. Шевовете му бяха плътни, а формата аеродинамична. Крилата му, които Лъки нямаше време, нито знаеше как да прибере, бяха откъснати, а корпусът изпъшка от удара, но издържа.
Корабът се спускаше все по-надолу в зелено-черния мрак на венерианския океан. Плътната покривка от водорасли спираше почти напълно проникващата през облаците светлина. Изкуственото осветление на кораба не работеше. Очевидно при удара беше излязло от строя.
В главата на Лъки беше хаос.
— Бигман! — извика той.
Лъки опипа малкия гръден кош на марсианеца. Сърцето му биеше равномерно и той въздъхна с облекчение.
Лъки нямаше как да разбере какво бе станало с кораба. Знаеше, че в обгърналия ги пълен мрак няма да може да разбере как се управлява. Оставаше му само да се надява, че триенето на водата ще спре кораба, преди той да се е ударил в дъното.
Лъки потърси пипнешком отново Бигман и внимателно го изследва. На слепоочието му имаше подутина, но, доколкото успя да разбере, нямаше нищо счупено.
Бигман примига и изпъшка.
— Спокойно, Бигман — прошепна Лъки. — Ще се оправим.
Той далеч не беше сигурен в това, когато излезе в коридора. Пилотите трябваше да са живи и склонни към сътрудничество, ако на кораба бе съдено да стигне отново до родното пристанище.
Те се бяха изправили в седнало положение и започнаха да примигват, когато светлината от фенерчето на Лъки премина през вратата.
— Какво стана? — изпъшка Джонсън. — В един момент бях при управлението и после…
В очите му нямаше никаква враждебност, само болка и объркване.
„Венюс Марвел“ се върна отчасти към нормалното си състояние. Корабът беше тежко пострадал, но работата на прожекторите му отпред и отзад беше възстановена, а аварийното захранване включено, за да ги снабдява с цялата необходима за работата им енергия. Шумът от витлото се чуваше слабо, а коустерът показваше достатъчно добре своята трета, функция. Този кораб можеше да пътува не само в Космоса и във въздуха, но също и под водата.
Джордж Ривъл влезе в командната кабина. Той беше отчаян и очевидно объркан. На бузата си имаше рана, която Лъки беше измил, дезинфектирал и обилно напръскал с коагулум.
— Имаше няколко малки теча, но аз ги отстраних — каза Ривъл. — Крилата ги няма, а всички главни акумулатори са за отпадъци. Корабът се нуждае от голям брой поправки, но независимо от това, ние имаме късмет. Свършихте добра работа, мистър Уилямс.
— Предполагам, че ще ми обясните какво се случи — рече Лъки.
Ривъл се изчерви.
— Не зная. Мразя да говоря така, но не зная — отвърна той.
— А какво ще кажете вие? — обърна се Лъки към другия.
Тор Джонсън, който оправяше радиото, само поклати глава.
— Последните ясни мисли, които си спомням, са от времето, когато все още бяхме в облачния слой — каза Ривъл. — Оттогава не си спомням нищо до момента, в който открих, че се взирам във вашето фенерче.
— Използувате ли вие или Джонсън някакви наркотици? — попита Лъки.
Джонсън му хвърли гневен поглед.
— Не, никакви — измърмори той.
— Тогава какво ви извади от строя и двамата едновременно?
— Бих желал да зная — отвърна Ривъл. — Слушайте, мистър Уилямс, и двамата не сме аматьори. Нашите документи са за пилоти първи клас на коустер. — Той изпъшка. — Или поне бяхме първокласни пилоти. Може би след този инцидент ще ни бъдат отнети свидетелствата за правоуправление.
— Ще видим — рече Лъки.
— Хей, слушайте — сопна се Бигман, — каква е ползата да се говори за това, което е вече минало и си е отишло? Къде сме сега? Това искам да зная. Къде отиваме?
— Ние сме далеч от нашия курс — отвърна Тор Джонсън. — Толкова мога да ви кажа. Ще минат пет или шест часа преди да се отправим към Афродита.
— Дебели Юпитер и малки сателити! — извика Бигман, взирайки се с отвръщение в чернотата отвън. — Пет или шест часа в тази черна каша?
Афродита бе най-големия град на Венера с население над четвърт милион души.
Когато „Венюс Марвел“ стигна на една миля от него, водата наоколо бе осветена до зелена полупрозрачност от светлините му. Сред това тайнствено сияние можеха добре да бъдат различени тъмните загладени форми на спасителните съдове, които бяха изпратени да ги посрещнат след установяването на контакт по радиото. Те се плъзгаха до тях като мълчаливи спътници.