Пръстта се размърда и кипна от червеи - дълги сиви червеи, които извираха от земята под краката ни.
Нещо изхвърча към нас от огромната купчина плющящо платно. Беше малко по-голямо от футболна топка. В училище, по време на игрите обикновено изтървавах неща, които трябваше да хващам, или стисках ръката си миг по-късно и ме удряха в лицето или стомаха. Но това нещо идваше право към мен и Лети Хемпсток, тъй че не помислих, просто го направих.
Изпънах двете си ръце напред и го хванах - пляскащо, гърчещо се кълбо от паяжини и гнил плат. И щом го хванах в ръцете си, усетих как нещо ме клъвна: жилеща болка в петата на стъпалото ми за миг и след това изчезна, все едно че бях настъпил игла.
Лети избута нещото, което държах в ръцете си, то тупна на земята и се разпадна. Сграбчи отново дясната ми ръка и я стисна здраво. През цялото това време продължаваше да пее.
5.
Сънувал съм онази песен, странните думи на проста римувана песничка, и няколко пъти съм разбирал какво казваше тя в сънищата си. В сънищата аз също говорех на онзи език - първия език, и имах власт над естеството на всичко реално. В моя сън той беше езикът на това, което е, и всичко, изречено на него, ставаше реално, защото нищо, изречено на онзи език, не можеше да е лъжа. Той е най-основната градивна тухла на всичко. В сънищата си съм използвал този език, за да изцерявам болните и да летя. Веднъж сънувах, че държах съвършена малка къща за гости на морския бряг и на всеки, който идваше да отседне при мен, казвах, на същия този език: „Бъди цял“, и те ставаха цели, не бяха вече прекършени хора, защото го изричах на езика на придаването на форма.
И тъй като Лети говореше на същия език, макар и да не разбирах какво говореше, разбирах какво се казва. Съществото на поляната бе обвързано с това място завинаги, пленено, забранено му бе да влияе на каквото и да е извън обсега му.
Лети Хемпсток завърши песента си.
Стори ми се, че чувах в ума си как съществото пищеше, гневеше се, негодуваше, но мястото под онова оранжево небе беше тихо. Само плющенето на платно и шумоленето на вятъра в клоните нарушаваше тишината.
Вятърът замря.
Хиляди парчета накъсан сив плат се отпуснаха върху черната пръст като мъртви листа или като изоставено пране. Нищо не се движеше.
- Това трябва да го задържи - каза Лети и стисна ръката ми. Помислих, че се опитваше да прозвучи бодро, но не успя. Прозвуча мрачно. - Хайде да те заведем у дома.
Вървяхме, ръка за ръка, през гора от обагрени в синкаво вечнозелени дървета и минахме по боядисано в червено и жълто мостче над декоративно езерце. После покрай нива, в която покълваше млада царевица като зелена трева, засадена на редове. Изкачихме дървени стъпала, ръка за ръка, и стигнахме до друго поле, засадено с нещо като малки тръстики или космати змии, черни и бели, кафяви и оранжеви, сиви и пъстри. Всички те се полюшваха леко, извиваха се и се изпъваха на слънцето.
- Какво е това?
- Можеш да издърпаш едно и да видиш, ако искаш - отвърна Лети.
Погледнах надолу. Косматият филиз до крака ми беше съвършено черен. Наведох се, хванах го здраво в основата с лявата си ръка и издърпах.
Нещото излезе от пръстта и се люшна рязко. Все едно че десет иглички се бяха забили в ръката ми. Изтупах пръстта от него и се извиних, а то ме зяпна, по-скоро изненадано и озадачено, отколкото ядосано. Скочи от шепата ми на ризата и аз го погалих: котенце, черно и лъскаво, с остра, любопитна муцунка, бяло петно на едното ухо и много живи, синьо-зелени очи.
- Във фермата получаваме котките си по нормалния начин - каза Лети.
- Какво е това?
- Големия Оливър. Появи се във фермата още в езическите времена. Всичките ни котки са негово потомство.
Погледнах котенцето, увиснало на ризата ми на котешките си нокти.
- Може ли да го взема у дома?
- Не е „то“, а „тя“. Не е добра идея да вземаш каквото и да е оттук у дома - каза Лети.
Оставих котенцето долу на края на нивата. То се втурна след една пеперуда, която пърхаше нагоре-надолу извън замаха му, а после хукна нанякъде, без да погледне назад.
- Моето коте го сгазиха - казах на Лети. - Беше съвсем малко. Мъжът, който умря, ми каза за това, макар че не е карал той колата. Каза, че не са го видели.
- Съжалявам — отвърна Лети. Вече вървяхме под балдахин от ябълкови цветчета и светът ухаеше на мед. - Това е неприятното с живите неща. Не траят дълго. Днес котенца, утре стари котки. А после -само спомен. Спомените заглъхват, смесват се, размиват се...
Отвори една порта с пет резета и минахме през нея. Тя пусна ръката ми. Бяхме на долния край на черния път, близо до дървената маса край пътя с очуканите гюмове за мляко на нея. Светът миришеше обичайно.