Зачудих се защо боговете бяха направили това. Защо просто не бяха я убили, след като са имали тази възможност?
Обичах митове. Не бяха разкази за възрастни, нито бяха детски приказки. Бяха по-хубави от това. Просто бяха върхът!
Разказите на възрастните никога не звучаха смислено, а и бяха толкова мудни. Имах чувството, че бяха тайни за зрялата възраст - масонски, митични тайни. Защо възрастните не искаха да четат за Нарния, за тайнствени острови и за контрабандисти, за опасни феи?
Започнах да огладнявам. Слязох от любимото си дърво и тръгнах към задната страна на къщата, покрай пералното помещение, което миришеше на сапун и плесен, покрай малкия навес за въглища и дърва, покрай външната тоалетна, където паяците висяха и дебнеха, с дървената врата, боядисана в градинско зелено. И през задния вход, по коридора и в кухнята.
Майка ми беше вътре с някаква жена, която никога не бях виждал преди. Щом я зърнах, сърцето ме заболя. Имам предвид буквално, не метафорично. Нещо ме жегна в гърдите - само за миг и свърши.
Сестра ми седеше на кухненската маса и ядеше юфка.
Жената беше много хубава. Имаше късо подстригана, меденоруса коса, големи сиво-сини очи и светло червило на устните. Изглеждаше висока, дори за възрастна.
- Миличък? Това е Урсула Монктън — каза мама.
Не отвърнах нищо. Просто се вторачих в нея.
Майка ми ме сбута.
- Здравейте - казах.
- Срамежлив е - рече Урсула Монктън. - Сигурна съм, че щом се поотпусне, ще станем приятели.
Протегна ръка и погали кафеникавата коса на сестра ми. Тя се усмихна с редките си зъбчета.
- Толкова ми харесваш! - възкликна сестра ми. И добави към мама и мен: - Като порасна, искам да съм Урсула Монктън.
Мама и Урсула се засмяха.
- Миличкото ми - каза Урсула Монктън. После се обърна към мен: - Е, а ние двамата? И ние ли сме приятели?
Аз само я гледах, висока и руса, в сиво-розовата ѝ рокля. Бях уплашен.
Роклята ѝ не беше дрипава. Просто моделът ѝ беше такъв някакъв особен, предполагам, мода някаква. Но докато я гледах, си представях как роклята ѝ плющи в онази кухня без вятър, плющи като мачта на кораб над самотен океан под оранжево небе.
Не помня какво казах в отговор или дали изобщо казах нещо. Но излязох от кухнята, въпреки че бях огладнял, без дори ябълка да си взема.
Стиснах книгата си и отидох в задната градина под терасата, до цветната леха под прозореца на стаята с телевизора, и се зачетох, забравяйки за глада си в Египет с боговете с животински глави, които се кълцаха на парчета и след това се съживяваха един друг отново.
Сестра ми излезе в градината.
- Толкова я харесвам - каза тя. — Тя ми е приятелка. Искаш ли да видиш какво ми даде?
Извади сива кесийка като тази, която майка ми държеше в дамската си чанта за монетите, закопчана с метална закопчалка с формата на пеперуда. Като че ли беше направена от кожа. Зачудих се дали не беше миша кожа. Тя отвори кесията, пъхна пръсти в отвора и извади голяма сребърна монета: половин крона.
— Виж! — възкликна тя. - Виж какво си имам!
Исках да си имам половин крона. Не, исках това, което можех да си купя с половин крона - комплект за фокуснически номера и пластмасови фигурки, книги и, о, толкова много неща. Но не исках да имам сива кесийка с половин крона в нея.
— Не ми харесва.
- Само защото аз първа я видях - рече сестра ми.
- Тя е моя приятелка.
Не мислех, че Урсула Монктън беше приятелка на когото и да било. Исках да отида и да предупредя Лети Хемпсток за нея, но какво щях да кажа? Че новата икономка-бавачка носеше сиво и розово? Че ми изглеждаше странно?
Искаше ми се да не бях пускал ръката на Лети. Урсула Монктън беше моя грешка, сигурен бях в това, и нямаше да мога да се отърва от нея, като я отмия в каналната тръба или като сложа жаби в леглото ѝ.
Тогава трябваше да се махна, трябваше да избягам, да затичам по пътя на километър поне до фермата на Хемпсток, но не го направих, а после едно такси отведе мама до оптика „Диксънс“, където щеше да показва на хората букви през лещите и да им помага да виждат по-добре, а аз останах там с Урсула Монктън.