Скоро вече карах бавно, с друсане, по тесен селски път с храсти калина и шипки от двете страни, там, където нямаше лескови горички или живи плетове. Чувствах се все едно, че бях подкарал назад във времето. Този път бе както го помнех, макар че нищо друго вече не беше същото.
Минах покрай фермата Карауей. Спомних си как бях едва на шестнайсет и целувах румената русокоса Коли Андърс, която живееше там и чието семейство скоро след това щеше да се премести на Шетландските острови, а аз нямаше никога вече да я целуна или да я видя отново. А после - само поля от двете страни на пътя, на протежение от почти километър и половина: гирлянд от ливади. Пътят бавно се стесни до пътека. Наближавах края му.
Спомних си я, преди да взема завоя и я видях в цялата ѝ порутена, червено-тухлена прелест: фермата Хемпсток.
Изненада ме, въпреки че пътят винаги беше свършвал тук. Нямаше да мога да продължа. Паркирах колата край двора на фермата. Нямах никакъв план. Зачудих се дали след всички тези години все още някой живееше там, или по-точно дали Хемпсток все още живееха там. Изглеждаше невероятно, но пък от малкото, което помнех, те бяха необикновени хора.
Острата миризма на кравешка тор ме удари в носа, щом излязох от колата и тръгнах колебливо през двора към предната врата. Погледнах за звънец, но напразно, тъй че почуках. Вратата не беше залостена добре и леко се люшна и открехна, щом потропах с юмрук.
Влизал бях някога, преди много време, в тази къща, нали? Сигурен бях, че съм влизал. Спомените от детството понякога се оказват затрупани и скрити под случки, които настъпват по-късно, като детски играчки в дъното на претъпкания с вещи килер на възрастните, но никога не са изгубени безвъзвратно. Застанах в коридора и извиках:
- Хей? Има ли някой тук?
Не чух нищо. Замириса ми на прясно изпечен хляб, на восък за лъскане на мебели и на старо дърво. Очите ми бавно се приспособиха към тъмното. Надникнах вътре и вече бях готов да се обърна и да напусна, когато в другия край на сумрачния коридор се появи стара жена, с бял парцал за бърсане в ръка. Беше разпуснала сивата си дълга коса.
- Госпожа Хемпсток?
Жената кривна глава настрани и погледна към мен.
- Да. Познавам те, младежо. - „Не съм младеж. Вече не.“ — Знам те, но нещата се пообъркват, като стигне човек годините ми. Кой точно беше ти?
- Мисля, че трябва да съм бил на около седем, може би осем, последния път когато бях тук.
Тогава тя се усмихна.
- Приятелят на Лети? От горния край на пътя?
- Дадохте ми мляко. Беше топло, от кравите. - А после осъзнах колко години бяха изминали и се поправих: - Не, не вие, майка ви трябва да ми е дала млякото. Извинете.
Докато остаряваме, ставаме като родителите си. Помнех госпожа Хемпсток, майката на Лети, като едра жена. Тази жена беше тънка като пръчка и изглеждаше с деликатна структура. Приличаше на майка си, на жената, която бях познавал като старата госпожа Хемпсток.
Понякога, когато се погледна в огледалото, виждам лицето на баща си, не моето, и си спомням как той се усмихваше на себе си в огледалата, преди за излезе.
"Добре изглеждаш - казваше одобрително на отражението си. - Добре изглеждаш."
- Дошъл си да видиш Лети ли? - попита госпожа Хемпсток.
- Тя тук ли е? - Идеята ме изненада. Беше заминала някъде, нали? Америка?
Старицата поклати глава.
- Тъкмо се канех да сложа чайника. Чаша чай?
Поколебах се. После отвърнах, че ако няма нищо против, ще приема с удоволствие, стига да може, преди това да ме упъти към патешкия вир.
- Патешкият вир ли?
Знаех, че Лети беше имала смешно име за него. Спомних си го.
- Тя го наричаше „морето“. Нещо такова.
Старицата остави парцала на бюфета.
- Не можеш да изпиеш водата от морето, нали? Много е солено. Все едно да пиеш кръвта на живота. Помниш ли пътя? Можеш да стигнеш до него покрай къщата. Просто карай по пътеката.
Ако ме бяхте попитали преди час, щях да кажа -не, не помнех пътя. Дори не мисля, че трябваше да съм запомнил името на Лети Хемпсток. Но докато стоях в онзи коридор, всичко започна да се връща. Спомени ме чакаха отстрани, махаха ми с ръка. Ако ми бяхте казали, че отново съм станал на седем, навярно щях да ви повярвам донякъде за миг.
- Благодаря.
Излязох на двора. Минах покрай кокошарника, покрай стария плевник и покрай ливадата, като вече си спомнях къде съм и какво имаше по-натам, и това знание ме изпълваше с тържество. Покрай ливадата се редяха лески. Набрах шепа зелени лешници и ги пъхнах в джоба си.