Излязох от спалнята.
Задържах се на стълбищната площадка, заслушан в шума от телевизора долу. После се прокраднах бос по стълбището и седнах на третото стъпало отдолу. Вратата на стаята с телевизора беше открехната и ако слезех още едно стъпало, този, който гледаше телевизия, можеше да ме види. Тъй че зачаках там.
Чувах телевизионните гласове, накъсани от изблици на отривист телевизионен смях.
А после, над телевизионните гласове, говор на възрастни.
Урсула Монктън каза:
- Е, всяка вечер ли ще я няма жена ти?
Гласът на баща ми:
- Не. Тази вечер се върна да организира деня за утре. Но от утре ще е седмично. Събира пари за Африка в общината на селото. За изкопаване на кладенци и за противозачатъчни, мисля.
- Е, аз не съм застрашена, нямам нужда от това -рече Урсула.
Засмя се — висок, звънлив смях, който прозвуча приятелски, искрен и истински, нямаше плющене на дрипи в него. После каза:
- Малки дълги ушенца... - След миг вратата се отвори широко и Урсула Монктън ме погледна в упор.
Беше си сложила отново грима, светлото червило и дългите мигли.
- Лягай си - каза ми. - Веднага!
- Искам да говоря с татко - промълвих без особена надежда.
Тя не отвърна нищо, само се усмихна, без топлина и без обич, а аз се върнах нагоре по стълбите и се качих на леглото си. Полежах в помръкналата спалня, докато се отказах от всякакви опити да заспя, и тогава сънят ме обгърна, когато не го очаквах вече. Заспах безутешен.
7.
Следващият ден беше лош.
Двамата ми родители бяха излезли от къщи, преди да се събудя.
Беше станало студено и небето бе унило и безрадостно сиво. Минах през спалнята на родителите ми към терасата, която минаваше покрай спалнята им и нашата със сестра ми. Стоях на дългата тераса и се молех на небето на Урсула Монктън да ѝ е омръзнала вече тази игра и да не я видя повече.
Ала тя ме чакаше долу при стълбището, когато слязох.
— Същите правила като вчера, ушенце - каза тя.
- Не можеш да напускаш имота. Ако се опиташ, ще те заключа в спалнята ти до края на деня и когато родителите ти се върнат, ще им кажа, че си направил нещо отвратително.
— Няма да ти повярват.
Тя се усмихна милозливо.
— Сигурен ли си? Ако им кажа, че си извадил пишленцето си и си опикал целия под на кухнята и е трябвало да го избърша и дезинфекцирам? Мисля, че ще ми повярват. Ще бъда много убедителна.
Излязох от къщата и отидох в лабораторията. Изядох всички плодове, които си бях скрил предния ден. Прочетох „Разкритието на Санди“, друга от книжките на майка ми. Санди беше смела, но слаба ученичка, която случайно бяха пратили в елитно училище и там всички я мразеха. Накрая разобличи учителката по география като международна болшевичка, която беше вързала и затворила на тайно място истинската учителка по география. Кулминацията беше на училищното събрание, когато Санди стана смело и държа реч, която започваше така:
Знам, че не трябваше да ме изпратят тук. Само грешка в документите ме прати тук, а Сенди, с „Е" - в градската гимназия. Но благодаря на провидението, че дойдох. Защото мис Стрийблинг не е тази, за която се представя. “
Накрая всички, които мразеха Санди, я прегръщаха.
Баща ми се върна рано от работа - по-рано, отколкото помнех да съм го виждал у дома от години.
Исках да поговоря с него, но той така и не остана сам.
Наблюдавах го от клона на буковото дърво.
Първо разведе Урсула Монктън из градината, като ѝ показваше гордо розовите храсти и храстите касис, и черешовите дръвчета и азалиите, все едно че имаше нещо общо с тях и не бяха засадени и отглеждани от г-н Уолъри петдесет години, още преди да купим тази къща.
Тя продължаваше да се смее на всичките му шеги. Не можех да чуя какво казваше, но го виждах да се подсмихва, когато се увереше, че е казал нещо забавно.
Стоеше прекалено близо до него. Понякога той отпускаше ръка на рамото ѝ, приятелски някак. Бях притеснен, че стоеше толкова близо до тази жена. Не знаеше какво представлява тя. Беше чудовище, а той просто мислеше, че е обикновен човек и се държеше мило с нея. Днес тя носеше различни дрехи: сина пола, която наричаха „миди“, и розова блуза.
Във всеки друг ден, ако бях видял татко да се разхожда в градината, щях да изтичам при него. Но не и този ден. Бях уплашен, че щеше да се ядоса или че Урсула Монктън щеше да каже нещо, което да го накара да ми се ядоса.
Ужасявах се от него, когато беше ядосан. Лицето му (скулесто и обикновено приветливо) почервеняваше и той започваше да вика, да вика толкова силно, че буквално ме парализираше. Нямаше да мога да мисля.