- Няма да ям нищо, което тя е направила. Не я харесвам.
- Ще си изядеш храната - натърти баща ми. - Поне ще я опиташ. И се извини на госпожица Монктън.
- Няма.
- Не е длъжен да го прави - каза Урсула Монктън съчувствено, погледна ме и се усмихна.
Не мисля, че някой от другите двама на масата забеляза, че се усмихваше с насмешка или че нямаше нищо съчувствено в изражението ѝ, нито в усмивката ѝ, нито в онези очи като дупки в гнило платно.
- Боя се, че е длъжен - заяви баща ми. Гласът му беше само малко по-силен и лицето му - само малко по-зачервено. - Няма да му позволя да се държи така нагло с теб. - После към мен: - Дай ми едно сериозно основание, само едно, защо няма да се извиниш и защо няма да ядеш от чудесната храна, която Урсула ни е приготвила.
Не можех да лъжа добре.
- Защото тя не е човек. Тя е чудовище. Тя е... - Как бяха нарекли Хемпсток съществата от нейния вид? — Тя е бълха.
Този път лицето на баща ми пламна и устните му се присвиха.
- Вън! В коридора. Веднага!
Сърцето ми падна в петите. Слязох от стола си и го последвах вън, в коридора. Беше тъмно. Единствената светлина идваше от кухнята, от прозрачното стъкло над вратата. Баща ми ме изгледа отгоре.
- Връщаш се в кухнята. Извиняваш се на госпожица Монктън. После си изяждаш храната в чинията, кротко и възпитано, качваш се горе и си лягаш.
- He - казах му. - Няма!
Обърнах се и хукнах по коридора, завих и затупурках нагоре по стълбите. Баща ми щеше да дойде след мен, не се съмнявах. Беше два пъти по-висок и по-бърз, но не се налагаше да стигам далече. Имаше само едно помещение в тази къща, което можех да заключа, и точно натам се бях запътил, горе на стълбището, в края на коридора. Стигнах до банята преди татко. Затръшнах вратата и бутнах малкото сребристо резе.
Той не ме подгони. Може би помисли, че беше под достойнството му да гони хлапе. Но след няколко секунди чух как удари с юмрук.
- Отвори тази врата! - проехтя гласът му.
Не отвърнах нищо. Седях на плюшения калъф на седалката и го мразех почти колкото мразех и Урсула Монктън.
Вратата се разтресе отново, по-силно този път.
- Ако не отвориш тази врата - каза той силно, за да е сигурен, че съм го чул, - ще я разбия.
Можеше ли да го направи? Не знаех. Вратата беше заключена. Заключените врати спираха хората да влязат вътре. Една заключена врата означаваше, че ти си вътре и когато някой поиска да влезе в банята, щеше да размърда бравата и вратата нямаше да се отвори, щеше да каже „Извинявай!“, или да извика „Ще се бавиш ли много?“ и...
В този миг вратата изригна навътре. Малкото сребристо резе увисна на рамката, огънато и счупено. Баща ми стоеше на прага, изпълвайки рамката, очите му бяха огромни и подбелени, а бузите му пламтяха от гняв.
- Така значи.
Само това каза, но ръката му ме стисна горе над лакътя толкова здраво, че не можах да се измъкна. Зачудих се какво щеше да направи. Щеше ли най-после да ме удари или да ме прати в стаята ми, или да ми се развика толкова силно, че да ми се прииска да умра.
Не направи нито едно от тези неща.
Издърпа ме и ме остави до ваната. Наведе се и натика бялата гумена запушалка в сифона. После завъртя студения кран. Водата бликна, плисна по белия емайл, а след това бавно и неумолимо започна да пълни ваната.
Течеше шумно.
Баща ми се обърна към отворената врата.
- Мога да се оправя с това - каза на Урсула Монктън.
Тя стоеше на прага, хванала сестра ми за ръка, и изглеждаше загрижена и мила, но в очите ѝ се четеше триумф.
- Затвори вратата - каза баща ми.
Сестра ми започна да хленчи, но Урсула Монктън затвори вратата колкото можа, защото една от пантите беше изкривена, а счупеното резе пречеше да прилепне плътно.
Бяхме само аз и баща ми. Лицето му от червено беше станало бяло и беше стиснал устни. Не знаех какво се канеше да направи, нито защо пълнеше ваната, но бях уплашен, много уплашен.
- Ще се извиня - казах му. — Ще кажа „съжалявам“. Не го мислех. Тя не е чудовище. Тя е... тя е хубава.
Не ми отвърна нищо. Ваната беше пълна и той затвори крана.
После бързо ме вдигна. Пъхна огромните си длани под мишниците ми и ме люшна нагоре с лекота, все едно че не тежах нищичко.
Погледнах го. Изражението на лицето му беше напрегнато. Беше свалил сакото си, преди да се качи горе. Носеше светлосиня риза и пъстра вратовръзка. Остави ме за малко. Дръпна автоматичната верижка на ръчния си часовник и го пусна на перваза на прозореца. После ме стисна отново.
Тогава осъзнах какво се канеше да направи и заритах, замахах с ръце, но всички тези действия нямаха никакъв ефект, докато ме потапяше в студената вода.