Сестра ми се измъкна навън и тръгна към стаята на родителите ми.
- Ти не си от семейството ми - казах на Урсула Монктън. - Когато мама се върне, ще ѝ кажа какво направи тати.
- Няма да е вкъщи още два часа - каза Урсула Монктън. — И какво ще постигнеш, като ѝ кажеш? Тя подкрепя баща ти във всичко, нали?
Така беше. Винаги държаха непробиваем общ фронт.
- Не ме ядосвай - продължи Урсула Монктън. Трябва да свърша някои неща тук, а ти ми пречиш. Следващия път ще бъде много по-лошо. Следващия път те заключвам на тавана.
- Не ме е страх от теб - отвърнах ѝ.
Беше ме страх от нея повече, отколкото ме е било страх от каквото и да било.
- Тук е горещо - каза тя и се усмихна.
Отиде до крана на газта, пресегна се и го изключи, после взе кибрита от лавицата.
- Все пак си бълха - върнах й го аз.
Тя спря да се усмихва. Пресегна се към трегера над вратата, докъдето дете не можеше да стигне, и взе оставения там ключ. Излезе от стаята и затвори вратата. Чух как ключът се превъртя и резето щракна.
Долитаха гласове от телевизора в съседната стая. Вратата на коридора се затвори, откъсна двете спални от останалата част на къщата и аз разбрах, че Урсула Монктън слиза по стълбите. Отидох до бравата и надникнах в дупката. От една книга бях научил, че може с молив да избутам ключа през дупката върху лист хартия отдолу и така да се освободя..., но ключалката беше празна.
Тогава заплаках. Премръзнал и мокър, в онази спалня, аз заплаках от болка, гняв и ужас, плаках, знаейки, че никой нямаше да влезе и да ме види, никой нямаше да ме дразни затова, че плачех, както дразнеха момчетата в училище, проявили неблагоразумието да дадат воля на сълзите си.
Чувах лекото трополене на дъждовните капки по стъклото на прозореца на спалнята ми, но този път това не ми носеше радост.
Плаках, докато си изплаках всичко. После вдишах няколко пъти дълбоко и си помислих, че Урсула Монктън, пляскащото платнено чудовище, червея и бълхата, щеше да ме хване, ако се опитах да напусна къщата. Знаех го.
Но Урсула Монктън ме беше заключила. Нямаше как да очаква, че ще се измъкна сега.
И ако имах късмет, може би щеше да е разсеяна.
Отворих прозореца на спалнята и се заслушах в нощта. Лекият дъжд ромолеше навън. Беше студена нощ и вече бях премръзнал. Сестра ми беше в съседната стая и гледаше нещо по телевизията. Нямаше да ме чуе.
Отидох до вратата и изключих лампата.
Тръгнах през тъмната спалня и се качих отново на леглото.
„Аз съм в леглото си - помислих. - Лежа си и си мисля колко съм разстроен. Скоро ще заспя. В леглото си съм и знам, че тя спечели и ако мине да провери, аз съм в леглото си, и спя.“
„Аз съм в леглото си и вече е време да заспя... Не мога дори да държа очите си отворени. Заспивам дълбоко. Заспивам дълбоко в моето легло...“
Изправих се на леглото и стъпих на перваза на прозореца. Увиснах за миг, после се спуснах колкото се може по-тихо на терасата. Това беше лесната част.
Докато растях, научавах толкова много неща от книгите. Те ме учеха на повечето неща, които знаех за разни работи, които хората правят, за това как трябва да се държи човек. Бяха моите учители и съветници. В книгите момчетата се катереха по дърветата, тъй че и аз се катерех по дърветата, понякога много на високо и винаги уплашен да не падна. В книгите хората се катереха и спускаха по водосточните тръби, за да влизат и излизат от къщите, тъй че и аз се катерех и спусках по водосточните тръби. Бяха старите железни тръби, завинтени към тухления зид, не днешните пластмасови.
Никога не бях се спускал по водосточна тръба и тъмното или в дъжда, но знаех къде да се хвана и да стъпя. Знаех също така, че най-голямото предизвикателство не беше падането, тупването от шест метра височина в мократа цветна леха. Беше фактът, че водосточната тръба, по която се спусках, минаваше покрай стаята с телевизора на долния етаж, където не се съмнявах, че Урсула Монктън и баща ми щяха да гледат нещо.
Постарах се да не мисля за това.
Прехвърлих се през тухлената стена на терасата и се пресегнах, докато напипах желязната водосточна тръба, студена и хлъзгава от дъжда. Задържах се за нея, разкрачих се и босото ми стъпало се опря на металната скоба, стегнала водосточната тръба здраво за тухлите.
Заслизах, стъпка по стъпка, като си представях, че съм Батман, че съм някой от стотиците герои и героини от училищните романчета, а след това, когато си спомних, че съм самият аз, си представих, че съм дъждовна капка на стената, тухла, дърво. „Аз съм в леглото си“, помислих. Не бях тук, със светлината от стаята с телевизора без спуснати пердета, изливаща се навън под мен, която превръщаше капещия по прозореца дъжд в лъскави резки и вадички.